— Линда, искам да са запознаеш с Памела Филипс. Памела, това е съпругата ми Линда.
— Толкова се радвам да се запозная с вас — каза Памела и пое протегнатата ръка. — Вие сте даже по-хубава, отколкото ви описа Джеф.
— Благодаря. Не мога да изразя възхищението си от работата ви. Великолепна изложба.
Памела се усмихна щедро.
— Винаги е хубаво да чуеш подобни думи. Трябва обаче да разгледате и по-малките картини. Те не са толкова набиващи се в очи и стряскащи. Има дори и някои смешни, поне така мисля аз.
— Нямам търпение да разгледам цялата изложба — заяви ентусиазирано Линда. — Много любезно от ваша страна да ни поканите.
— Радвам се, че сте успели да дойдете чак от Флорида. Аз лично от години съм почитателка на книгите на съпруга ви, но едва преди месец успях да се запозная с него. Тогава реших, че може би ще ви допаднат някои от работите ми.
Памела се извърна към групичка хора, които седяха недалеч с чаши в ръка и си вземаха от купичките със салата.
— Стив — извика тя. — Ела, моля те. Искам да се запознаеш с гостите ми.
Един мъж с приветливо изражение, сиво сако и очила се отдели от групичката и се приближи към тях.
— Запознайте се със съпруга ми, Стив Робинсън — представи го Памела. — В света на изкуството се представям с моминското си име Филипс, но иначе съм си Робинсън. Стив, това са Джеф Уинстън и съпругата му Линда.
— За мен е удоволствие да се запознаем — усмихна се мъжът и стисна ръката на Джеф. — Истинско удоволствие. Мисля, че „На върбите окачихме арфите си“ е една от най-добрите книги, които някога съм чел. Тя ви спечели „Пулицър“, нали?
— Да — отвърна Джеф. — Фактът, че толкова много хора я харесаха, безспорно ме удовлетворява.
— Страхотна книга — продължи с похвалите Робинсън. — А и последната, за хората, които се завръщат по родните си места, също е чудесна. Двамата с Памела от дълго време сме ви почитатели; даже, струва ми се, някои от размишленията ви са повлияли изкуството й. Миналия месец, когато ми каза, че сте се запознали в самолета за Бостън, направо не можах да повярвам на ушите си. Това се казва съвпадение, а!
— Сигурно много се гордеете с нея — каза Джеф, за да избегне обсъждането на историята, съчинена от него и Памела, за да обяснят познанството си.
Тя му бе писала в началото на лятото. Искаше да го види, поне за кратко, преди тази последна есен. Искаше Джеф да присъства на откриването на изложбата й. Тази година Джеф не бе и стъпвал в Бостън. Ходи само тя, за да осигури алибито и на двама им. Той прекара една седмица в Атланта, където обикаля „Емъри“ и общежитията, замислен за всичко, случило му се след онази първа сутрин подир смъртта.
— Ужасно се гордея с нея — увери го Стив Робинсън и прегърна жена си. — Тя мрази да говоря така за нея и казва, че с думите си я пренебрегвам. Но как да не се хваля, когато просто се пръскам от гордост, като си помисля какво успя да постигне за толкова кратко време, при това с две деца на врата.
— За вълка говорим… — усмихна се Памела. — Ето ги там до скулптурата на феникса. Надявам се да не вършат много щуротии.
Джеф погледна към скулптурата и видя двете деца. Момчето, Кристофър, беше симпатичен четиринадесетгодишен хлапак — дете на ръба на възмъжаването. Кимбърли, на единадесет, вече ужасно приличаше на Памела. На единадесет. Само с две години по-малка от Гретхен по времето…
— Джеф — откъсна го от мислите му Памела, — искам да ти покажа нещо специално. Стив, защо не почерпиш госпожа Уинстън чаша вино и не я поканиш да си вземе от салатата?
Линда последва Робинсън към бюфета и бара, а Памела поведе Джеф към голям цилиндър, поставен в средата на галерията. Той всъщност представляваше отделена от изложбената зала стая. Няколко души чакаха да влязат, тъй като табелка с надпис молеше вътре да няма повече от четири човека едновременно. Памела обърна табелката наопаки, така че сега на нея пишеше „Временно затворено за поправки“. Тя се извини на хората от опашката и обясни, че просто иска да пренастрои апаратурата. Те кимнаха с разбиране и се пръснаха към другите експонати. След няколко минути четирима души излязоха от кабинката и Джеф и Памела заеха местата им и затвориха вратата след себе си.
Експонатът представляваше видеозала, оборудвана с дузина цветни монитори. Те бяха вградени на различни нива в стената на цилиндъра, а в центъра имаше въртящ се кожен стол само на ръка разстояние от мониторите. Картината по екраните не спираше да се сменя и Джеф се въртеше на всички страни, а очите му примигваха, привикваха, фокусираха. Полека-лека той започна да асимилира видяното.