Пред очите му преминаваше миналото. Тяхното минало — неговото и на Памела. Първото, което забеляза, бяха новинарските репортажи: Виетнам, убийството на Кенеди, „Аполо 11“. После улови откъси от различни филми, телевизионни програми, стари видеоклипове… И внезапно видя къщата си в Монтгомъри Крийк, докато друг монитор показваше колежанска снимка на Джуди Гордън от училищния албум, а на трети вървяха кадри, на които тя махаше към камерата заедно със сина си Шон — момчето, което в един друг живот беше решило да изследва делфините заради „Звездно море“.
Погледът на Джеф скачаше трескаво от екран към екран в желанието му да улови всичко, да не пропусне нищо: Шатогей при победата си в дербито на Кентъки през 1963, къщата на родителите му в Орландо, парижкият джаз клуб, където кларнетът на Сидни Бешей бе разкъсал сърцето му, колежанският бар, в който Памела се бе събудила за поредния си риплей, местността, в която някога бе богаташкото му имение… И ето че на един от мониторите се появиха кадри с вилата на Майорка, заснета от далечно разстояние. Камерата постепенно фокусира къщата, в която Памела бе умирала, и изведнъж картината се замъгли и бе заменена от домашно снети кадри, на които Памела бе на четиринадесет години у дома в Уестпорт заедно с майка си и баща си.
— Господи — възкликна Джеф, омагьосан от постоянно сменящите се кадри от различните им животи. — Къде успя да откриеш всичко това?
— С някои беше лесно — отвърна Памела. — До новинарските кадри например има широк достъп. Повечето от другите съм заснела сама в Париж, Калифорния, Атланта… — Тя се усмихна. По лицето й играеха шарени отблясъци. — Наложи се доста да попътувам. Някои от местата познавах само по разказите ти.
В момента на един от екраните се виждаха дълги коридори и отделения, пълни с детски легълца. Джеф предположи, че това е болницата в Чикаго, където Памела бе работила през първия си риплей. Друг монитор пък показваше наетата във Флорида яхта, закотвена близо до същия безлюден остров, край който решиха да започнат да търсят себеподобни. Картините продължаваха да се сменят и да въртят до забрава странния колаж от съществуванията им — както заедно, така и поотделно.
— Невероятно — прошепна Джеф. — Просто не мога да изразя благодарността си, че ми даде възможност да видя всичко това.
— Направих го за теб. За нас. Никой друг не може да го разбере. Само да знаеш какви тълкувания са родили главите на някои от критиците.
Джеф откъсна очи от екраните и я погледна.
— Всичко това… цялата изложба…
Тя кимна и задържа погледа му.
— Да не мислиш, че съм забравила? Или пък че чувствата ми са мъртви?
— Толкова време мина.
— Ужасно много. А само след месец всичко ще започне отново.
— Следващия път. Следващия път ще е само за нас, ако искаш, разбира се.
Тя извърна глава към един от екраните, който показваше кадри от крайбрежното ресторантче в Малибу, където проведоха първия си дълъг разговор и имаха първите си недоразумения. Там Памела му бе разказала за планирания от нея филм, с който възнамеряваше да убеди човечеството в цикличната природа на действителността.
— За мен той може да е последен — промълви Памела. — Този път закъснях почти с осем години, а следващия сигурно ще се появя едва през осемдесетте. Ще ме чакаш ли дотогава. Ще…
Джеф я притегли към себе си и спря недоверчивите думи с устни, пръсти, милувки. Останаха така, прегърнати в притихналия цилиндър, осветени от проблясващите спомени и стоплени от взаимните обещания да прекарат заедно последния си, кратък живот.
— Какво ти става, оглуша ли? И намали проклетия телевизор. А бе ти откога започна да гледаш фигурно пързаляне?
Беше гласът на Линда, но не такъв, какъвто го познаваше. Не, този глас принадлежеше на далечното минало — напрегнат и саркастичен.
Тя влезе в стаята и намали звука на телевизора. На екрана Дороти Хамил се пързаляше и въртеше грациозно върху кънките и след всеки скок високо вързаната й коса заставаше в първоначалното си положение като добре дресирано куче.
— Казах, че вечерята е готова. Ако искаш да ядеш, ела в кухнята. Може и да съм ти готвачка, но нямам намерение да ти слугувам.