— Попитах какво мислите за Сера?
Пряма както винаги. Това явно бе черта от характера й, а не качество, придобито в резултат на дългите години живот.
— Малко е смущаващ за моя вкус — отвърна Джеф, но мислите му бяха далеч от изкуството.
Тя кимна сериозно.
— В повечето му работи като че ли е въплътена някаква скрита заплаха — каза Памела. — Като например в „Очертания II“, нали? Имам предвид онази с голямата метална чиния на пода и другата, закрепена на тавана точно над нея. Като я видя, и винаги се питам какво ли ще стане, ако горната се откачи и падне? Най-вероятно ще станете на пихтия, не мислите ли?
Не можеше да стои така и да си бъбри с нея за музейните експонати. Умът му въртеше като на кинолента епизодите от съвместния им живот: усмивката й от кабината на безмоторния самолет, Памела в кухничката в Майорка, Памела във всяко от многобройните легла, споделяни години наред… Паметта му, сякаш вдъхновена от видеотворбата й, бе монтирала серия от образи и картини, видени и преживени заедно.
— И другата е същата — продължи жената срещу него. — Имам предвид „Верига II“. Знам, че е възнамерявал просто да пресъздаде разделението на пространството в едно помещение, видяно през неговите очи, но тези стоманени триъгълници по ъглите ме карат да се чувствам като обградена от гилотини. — Тя се засмя непринудено и укорително. — Може пък просто въображението ми да е прекалено мракобесно, знам ли.
— Не — отвърна Джеф, възвърнал самообладанието си. — Разбирам какво имате предвид. Аз го възприемам по същия начин. Стилът му наистина е много агресивен.
— Прекалено агресивен, мен ако питате. Той някак си влиза в противоречие със способността ми обективно да възприемам обикновените форми.
— Тази изглежда така, сякаш всеки миг ще се сгромоляса.
— Да, и другата също.
Джеф се разсмя пряко себе си и почувства същото спокойствие и лекота, което го обземаше винаги когато бе до нея и… Насили се да спре мислите си. Нямаше смисъл да си припомня времето, прекарано с друга, с жена, на която тази приличаше единствено по външността. И все пак, и все пак: и тази Памела притежаваше същото чувство за хумор, същата топлота, обвита от булото на преценяващия разум. Беше му приятно да разговаря с нея, макар че тя никога нямаше да си спомни за годините, прекарани заедно.
— Имам едно предложение — каза той, — защо не се махнем от тази зала, преди скулптурите на Сера да са ни затиснали, и не идем да обядваме някъде?
Хапнаха в бистрото срещу „Градинската зала“, посмяха се още малко на откровената заплашителност, лъхаща от скулптурите на Сера, и оплюха управата на музея за нежеланието й да излага творби на млади автори. Джеф й помогна да облече пуловера си, когато сянката на небостъргача отсреща падна на масата им, и не можа да се въздържи поне за миг да докосне до болка познатото лице.
Тя му разказа за провалената си кариера на художник, за радостите и огорченията, които й носеше животът на обикновена домакиня. От погледа на Джеф не убягнаха нито безпокойството в очите й, нито гнетящото чувство за пропилените възможности в живота, който на всичко отгоре беше към своя край, макар че единствено той го знаеше. А така му се искаше да й разкаже за всичко постигнато от нея преди.
Когато приключиха с обяда, над масата надвисна неловко мълчание и разговорът внезапно прекъсна.
— Е — каза той, като се чудеше как би могъл да удължи времето, прекарано с нея, — добре си побъбрихме.
— Да, наистина — отвърна Памела й пръстите нервно запревъртаха лъжичката от кафето.
— Често ли идвате в Ню Йорк?
— Два пъти месечно.
— В такъв случай може би…
Гласът му секна. Не бе сигурен какво иска да каже и дали въобще трябва да казва нещо повече.
— Какво? — наруши мълчанието тя.
— Може би някога пак ще се поразходим из музеите или пък ще обядваме заедно.
Памела отново повъртя лъжичката.
— Аз съм омъжена…
— Знам.
— Не мога просто така… искам да кажа, че не съм…
Джеф се усмихна и й подаде салфетката си.
— Това пък за какво е? — попита смутено тя.
— За да я накъсате на парчета.
Памела неочаквано се засмя и после го изгледа любопитно.
— Откъде знаете… — Тя поклати невярващо глава. — Знаете ли, имам чувството, че можете да четете мисли. Попитахте ме например дали обичам да рисувам делфини, без въобще да съм ви споменавала колко много обичам делфини и китове.