— И аз не знам как ми хрумна тази мисъл.
Тя бавно разкъса салфетката на две и го изгледа едновременно с любопитство и решимост.
— В „Гугенхайм“ има изложба на Джек Янгърман — каза Памела. — Следващата седмица мога да дойда да я видя.
Миризмата на мускус, останала след ласките им, изпълваше спалнята с цяла серия от спомени. Сладкият й, остър аромат отново вдъхна живот на нощите, прекарани под тежките завивки в къщата му в Монтгомъри Крийк, на окъпаните в слънце дни на яхтата в залива край бреговете на Флорида, на неделните утрини в апартамента им в Пиер… и най-сетне на следобедите; на откраднатите следобеди, продължаващи вече година в апартамента му в Ню Йорк.
Джеф погледна отпуснатата върху гърдите му глава със затворени очи и с по детски разтворени устни. В съзнанието му неканени изникнаха стиховете от „Бхагавадгита“, която Памела някога му бе рецитирала с толкова жар в къщата си в Топанга Каньон:
Памела се размърда в прегръдките му, измърка доволно и се потърка в тялото му като щастливо от живота котенце.
— Колко часът стана? — попита с прозявка тя.
— Шест и двадесет.
— По дяволите — скочи в леглото Памела. — Трябва да тръгвам.
— Ще дойдеш ли другия вторник пак?
— Тогава няма да имаме занятие, но… не съм казвала на никого вкъщи за това. Можем да прекараме целия ден заедно.
Джеф се усмихна и се опита да си придаде щастливо изражение. Следващия вторник. Целия ден заедно. Едва чуто, горчиво и едновременно сладко ехо от миналото. Но тя нямаше как да знае за него.
— Може би тогава дори ще успея да довърша картината — продължи Памела и стана да събере разхвърляните си из стаята дрехи.
— Кога ще мога да я видя?
— Нали обеща да не я гледаш, докато не я довърша.
Джеф кимна, макар да изпитваше леки угризения, че вчера бе надзърнал в покритото платно. Памела определено имаше напредък, след като през последната година отново започна да рисува и дори се записа на курсове по композиция към Нюйоркския университет. Въпреки това никога нямаше да достигне отново майсторство, смелият полет на фантазията, изпъкнал в онези изживени, но незапомнени съществувания.
Картината, която тя почти завършваше, изобразяваше как те двамата тичат голи, ръка за ръка, през облян в слънчева светлина тунел от сплели пръчки лози. Джеф бе трогнат от простотата на картината, от наивността и бликащата от нея радост. Бе произведение на художник, влюбен за пръв път и още неоткрил докъде се простират границите на любовта му или на живота.
Времето, прекарано заедно от онази първа непредвидена среща в музея, бе неизбежно кратко. Срещаха се веднъж-два пъти седмично тук в апартамента му и рядко успяваха да се порадват на цяла нощ. Тогава Памела казваше на мъжа си, че иска да остане в града, за да види някоя пиеса или да отиде на концерт… Един-единствен път успяха да откраднат цели два дни, под предлог, че Памела отива на гости на стара приятелка от колежа в Бостън.
Темата за развода повдигнаха само веднъж, но Джеф добре знаеше, че Памела не е готова да понесе такава драстична промяна. Всъщност помежду им стояха много по-сериозни прегради, отколкото тя бе в състояние да си представи. Едно непреодолимо препятствие им пречеше да се опознаят напълно. Памела като че ли понякога смътно го усещаше — в отнесения поглед на Джеф, във внезапно секналия разговор.
Той я обичаше; обичаше я искрено заради това, което бе, а не просто заради приликата с онази, другата Памела, чието тяло обитаваше… И все пак постоянното напомняне, незнаещите й очи придаваха на цялата им връзка някаква особена, необяснима меланхолична атмосфера.
Памела бе приключила с обличането и сега оправяше разрошената от възглавницата права руса коса. Колко пъти я бе наблюдавал така, застанала пред огледалото? Повече, отколкото тя можеше да си представи, повече, отколкото можеха да понесат спомените му.
— До другата седмица — целуна го Памела и се наведе над него да вземе чантата си от нощното шкафче. — Ще се опитам да хвана ранния влак.