Джеф отвърна на целувката й и задържа озареното й лице в длани за миг, в който го връхлетяха всички онези години, десетилетия, преливащи от надежди и планове, които макар и осъществени, бяха осъдени да умрат…
Но следващата седмица щяха да имат цял ден само за тях; цял ден, изпълнен с топлота и дъх на ранна пролет. Струваше си да го чака.
Първият полъх на зимата долетя откъм езерцето и заровичка из купчините пожълтели листа от дърветата по Черешовия хълм. Шадраванчето продължаваше да бълва леденостудените си струи. Джеф и Памела го отминаха и се насочиха към грациозните плетеници от железни пръти, украсили мостчето в Сентръл парк.
Щом минаха по него, тръгнаха да се разхождат из северните алеи от лявата страна на езерцето. Ята от птици се носеха наоколо с оживени писъци и се подготвяха за дългия полет на юг.
— Колко хубаво щеше да е, ако можехме да отлетим с тях — каза Памела и се сгуши по-близо до него. — Да отидем на някой остров или пък в Южна Америка…
Вместо отговор Джеф я прегърна още по-силно, обвил покровителствено ръка около кръста й. Знаеше обаче, че колкото и да му се иска, няма да може да я предпази от това, което скоро щеше да сполети и двама им.
В северния край на езерцето се изкачиха на другия мост и се загледаха в дърветата наоколо и в отраженията на Манхатън във водата под тях.
— Искаш ли да ти кажа нещо? — прошепна Памела и доближи лице до неговото.
— Какво?
— Казах на Стив, че в края на следващата седмица отново ще ида на гости на приятелката си в Бостън. Така че ще съм свободна от петък до понеделник. Можем да отлетим нанякъде, ако искаш.
— Ами… чудесно.
Какво друго можеше да каже? Щеше да е върхът на жестокостта да я посвети в онова, което добре знаеше — че днес е последният ден, който щяха да прекарат заедно. Идущият вторник, точно след пет дни, времето щеше завинаги да спре и за двама им.
— Не изглеждаш много очарован от перспективата — забеляза намръщено Памела.
Джеф разтегна устните си в усмивка и се опита да прогони мъката и страха от лицето си. Защо трябваше да убива наивната й вяра в годините, за които смяташе, че й принадлежат. Сега, в края на всичко, най-големият подарък, който можеше да й направи, бе една лъжа.
— Ще бъде прекрасно — опита се да прозвучи ентусиазирано той. — Просто ме хвана неподготвен, това е всичко. Можем да отидем където си поискаме. Само кажи: Барбадос, Акапулко, Бахамите… където и да е.
— Нямам особени предпочитания — повдигна рамене тя. — Стига само да е топло, тихо и да сме двамата.
Джеф знаеше, че ако отново отвори уста, гласът му щеше да го издаде, затова я целуна. Вложи цялата разкъсваща го мъка в тази целувка, която трябваше да й предаде чувствата му през всичките дълги години…
Памела внезапно изпъшка и се отпусна в ръцете му. Той я хвана за раменете и я задържа да не падне.
— Памела? Божичко, какво…
Тя се опомни, стъпи здраво на крака и вдигна лице към него.
— Джеф? О, не за бога, Джеф?
Разширените й от изненада очи бяха побрали всичко: опомнянето, разпознаването, спомените. Събраният през всичките осем живота опит озари лицето и изкриви устните й в объркано изражение.
Тя се огледа наоколо и видя Ню Йорк, парка, навъсеното небе. Очите й се напълниха със сълзи и потърсиха неговите.
— Но аз бях… нали трябваше да е свършило!
— Памела…
— Коя година сме? Колко още ни остава? Не можеше да крие, трябваше да й го каже:
— 1988.
Очите й отскочиха към дърветата и пожълтелите листа по тях.
— Вече е есен!
Той приглади разрошените й коси с длан и дяволски му се прииска да скрие истината поне още за момент, но нямаше как.
— Октомври е — каза Джеф меко. — Тринадесети октомври.
— Значи… още само пет дни!
— Да.
— Не е честно — разплака се тя. — Последния път се бях подготвила, почти се бях примирила… — Памела спря и го погледна още по-удивено. — Защо сме заедно? — попита тя. — Защо не съм си вкъщи?
— Аз… трябваше да те видя.
— Но ти ме целуваше — възрази с обвинителен тон Памела. — Целуваше нея, жената, която някога съм била!
— Памела, помислих си…
— Въобще не ми пука какво си си мислил — прекъсна го рязко тя и го отблъсна от себе си. — Знаел си, че това не съм аз. Как си могъл да направиш нещо толкова… толкова перверзно?