— Но въпреки всичко това бе ти — настоя Джеф. — Вярно, не помнеше нищо, но пак беше ти и ние…
— Направо не мога да повярвам на ушите си! Откога продължава това? Кога си започнал?
— Почти преди две години.
— Две години! Използвал си ме като някаква си кукла, като…
— Въобще не беше така! Обичахме се, ти отново започна да рисуваш, тръгна на курсове по композиция…
— Не ме интересува какво съм правила! Ти си ме отмъкнал от семейството ми, излъгал си ме… и си знаел точно какво правиш, какви копчета да натиснеш… играл си си с мен!
— Моля те, Памела. — Джеф протегна ръце към нея в опит да я успокои, да я накара да проумее. — Не гледай на нещата от този ъгъл, опитай се…
— Не ме докосвай! — извика тя и отстъпи заднешком от мястото, на което само допреди минута се бяха целували. — Остави ме на мира, остави ме да умра! Нека и двамата умрем и да свършим веднъж завинаги с тази пародия!
Джеф се опита да я задържи, но тя побягна от него. Последната надежда в последния му живот вече я нямаше, изгубена сред тълпата на Седемдесет и седма улица, погълната от безличния и лаком град… за да намери смъртта си, неизбежната, сигурна смърт.
21.
Джеф Уинстън умря в самота. И все пак смъртите му не бяха приключили. Осъзна се в кабинета си в WGYI, където така внезапно бе изгаснал първия от многото му животи. На стената висеше графикът с дежурства на репортерите, от бюрото го гледаха снимки на Линда, дори и преспапието, което се бе пукнало от изтърваната върху него телефонна слушалка, бе на мястото си. Той хвърли поглед към електронния часовник на стената:
12:57 18 ОКТ 88
Още осем минути живот. Нямаше време да мисли за нищо освен за парещата болка и празнотата след нея.
Ръцете му се разтрепериха, в очите му напираха сълзи.
— Здрасти, Джеф. Относно новата кампания… — Началникът на „Личен състав“ Рон Суини стоеше в рамката на вратата и го гледаше. — Божичко, бял си като чаршаф! Какво ти е?
Джеф отново погледна към часовника:
13:02 18 ОКТ 88
— Разкарай се оттук, Рон.
— Да ти донеса ли „Алка-Зелцер“, или нещо такова? Да се обадя ли за лекар?
— Върви на майната си с твоя лекар!
— Извинявай, Джеф, просто исках…
Суини повдигна рамене и затвори вратата след себе си.
Тръпките в ръцете се качиха до раменете му и слязоха надолу по гърба. Той затвори очи, захапа долната си устна и усети соления вкус на кръвта.
Телефонът иззвъня. Джеф вдигна слушалката с трепереща ръка и затвори огромния цикъл, разпрострял се в цели десетилетия.
— Джеф — каза Линда. — Трябва…
Невидимият чук се стовари върху гърдите му и отново го уби.
Джеф се пробуди за пореден път и хвърли панически поглед към светещите червени цифри на стената:
13:05 18 ОКТ 88
Той замери часовника с преспапието и строши плексигласа. Телефонът иззвъня и продължи да звъни. Джеф изключи звука с крясък, нададен от безсловесното животно някъде дълбоко в него. После умря, свести се със слушалката в ръка, чу думите на Линда и умря отново, и отново, и отново: пробуждане и смърт, издигане и пропадане се сменяха по-бързо, отколкото можеше да ги възприеме и в крайна сметка всичко се сведе до онзи първи миг на смазваща болка в гърдите.
Разкъсаното съзнание на Джеф виеше за покой, но напразно; то търсеше утеха в лудостта или в забравата, навсякъде, където можеше да я открие… И все пак продължи да гледа, да чува, да усеща, да съзнава мъчението, затворен без изход в непроницаемия мрак между живота и смъртта, във вечния, осакатяващ миг на издъхването.
— Трябва… — достигна до ушите му гласът на Линда — … да поговорим.
Усещаше болка. Необходими му бяха няколко секунди, за да разбере откъде идва. От ръката — беше изтръпнала от стискане на слушалката. Джеф отпусна хватката и болката започна да се отдръпва от изпотената му длан.
— Джеф? Чу ли какво ти казах?
Опита се да говори, но от гърлото му излязоха само някакви нечленоразделни звуци, нещо средно между стон и мучене.
— Казах, че трябва да си поговорим — повтори Линда. — Трябва да седнем заедно и честно да си кажем всичко за нашия брак. Не знам дали все още можем да го спасим, но поне си струва да опитаме, не мислиш ли?
Джеф отвори очи и погледна часовника в библиотеката: