13:07 18 ОКТ 88
— Възнамеряваш ли да ми отговориш? Даваш ли си въобще сметка колко важен е за нас този въпрос?
Цифрите на електронния часовник мълчаливо се смениха и той вече показваше 13:08.
— Да — успя най-сетне да изтръгне някакви думи от себе си Джеф. — Давам си. Ще поговорим.
Линда изпусна от гърдите си дълга въздишка.
— Може вече да сме закъснели, а може и още да има време.
— Ще видим.
— Мислиш ли, че днес ще успееш да се прибереш по-рано от работа?
— Ще се опитам — отвърна Джеф със стегнато и пресъхнало гърло.
— Значи ще те чакам вкъщи — каза Линда. — Имаме да си кажем толкова много.
Джеф остави слушалката на вилката, без да откъсва поглед от часовника. Цифрите се смениха на 13:09.
Той премести ръка на гърдите си и усети равномерно сърцебиене. Жив. Беше жив и времето отново течеше нормално.
А дали въобще бе спирало? Може би бе претърпял съвсем лек сърдечен удар, накарал го да халюцинира. Не му се стори чак толкова невероятно. Самият той неведнъж бе чувал например за давещи се хора, които видели целия си живот като на кинолента. Дори когато изпита болката в гърдите си, помисли, че ще му се случи нещо подобно. Мозъкът бе способен на какви ли не чудеса, като например продължителни халюцинации, илюзии, съкращаващи или продължаващи времето, особено пък в момент на предсмъртна треска.
„Разбира се, че е така“, помисли си Джеф и избърса потта от челото си. Всичко бе толкова логично, много повече, отколкото да повярва, че е живял така дълго и е изпитал…
Погледът му падна върху телефона. Имаше един-единствен начин да провери опасенията си. Докато набираше номера на „информация“ в община Уинчестър, се почувства леко глупаво.
— За кой град да проверя? — попита операторът.
— За Ню Рошел, ако обичате. Има ли телефонен пост на името на… Робинсън. Стив или Стивън Робинсън.
Последва кратка пауза, няколко прещраквания и после механичен монотонен глас му издиктува на запис номера, който търсеше.
Тогава реши, че може би някъде случайно е чул името и то се е набило в паметта му — от разказан виц или случка, знае ли човек. Какво пречеше да е станало точно така и после същото име да се е преплело в халюцинациите му?
Джеф набра продиктувания му номер. Обади му се детско гласче на момиченце, което несъмнено страдаше от хрема:
— Ааа… вкъщи ли е мама? — попита несигурно Джеф.
— Един момент. Мамо! На телефона!
След миг отсреща се чу неясен и запъхтян женски глас:
— Ало? — каза тя.
Беше му трудно да отгатне. Все пак жената дишаше учестено и…
— Прощавайте… Памела Робинсън ли е? Памела Филипс?
Тишина. Дори и дишането спря.
— Кимбърли — каза жената, — вече можеш да затвориш. Време е да си вземеш хапчето и да изпиеш една лъжица сироп за кашлица.
— Памела — каза Джеф, когато чу, че момичето затвори другия телефон. — Аз съм…
— Знам. Здравей, Джеф.
Той затвори очи, напълни гърдите си с въздух и бавно издиша.
— Значи… все пак всичко се е случило? Всичко? И „Звездно море“, и Монтгомъри Крийк, и Ръсел Хеджес? Разбираш за какво говоря, нали?
— Да. Самата аз доста се съмнявах, че съм го преживяла, преди да чуя гласа ти. Господи, Джеф, започнах да умирам отново и отново, толкова бързо, че…
— Знам. И с мен стана същото. Но преди да говорим за това, искам пак да те питам наистина ли си спомняш преживяното от нас? Всеки един живот?
— Помня ги до един. Първо бях лекар, после художник… ти писа книги и…
— Летяхме.
— И това си спомням. — Той чу въздишката й, пълна със съжаление, умора и още нещо. — Онзи ден в Сентръл парк…
— Мислех си, че живея за последен път, че ти вече няма да се върнеш. Никога. Имах нужда да съм с теб преди смъртта си, дори и само… с част от теб, която не ме познава.
Памела не каза нищо и тишината увисна помежду им, както и изгубените някога години.
— Какво ще правим сега? — попита най-сетне тя.
— Не знам — отвърна Джеф. — Все още не мога да разсъждавам нормално, а ти?
— И аз — призна Памела. — Не знам какво ще е най-добре и за двама ни. — Тя отново замълча и явно се колебаеше. — Знаеш ли… Кимбърли днес не е на училище, защото е болна. Затова и тя вдигна телефона. Освен това обаче днес за пръв път има менструация. Умрях точно в деня, в който тя стана жена. И сега…