— Разбирам.
— Никога не съм виждала децата си пораснали. Нито пък баща им. Кристофър трябва да постъпи в гимназия… Тези години са толкова важни за тях.
— И за двама ни е прекалено рано да правим някакви окончателни планове — каза Джеф. — Ще ни се наложи да осмислим толкова много събития, да свикнем с действителността около нас.
— Все пак аз страшно се радвам… че не съм си въобразила всичко това.
— Памела… — Той затърси думите, които най-точно можеха да изразят чувствата, напиращи в гърдите му. — Само ако знаеше колко…
— Знам. Това е достатъчно.
Джеф постави внимателно слушалката върху вилката и дълго я съзерцава. Възможно е да са преживели прекалено много заедно, да са видели и споделили повече, отколкото побират мерките на този свят. Успехи и загуби, придобивки и откази…
Памела веднъж бе казала, че само са променили нещата, без да ги подобряват. Не беше съвсем така. Понякога действията имаха положителен ефект върху света като цяло, понякога отрицателен, а най-често никакъв. Всеки техен живот бе неповторим, както е неповторим и всеки избор със своите непредвидими последици. И все пак бяха длъжни да вземат решения, да изберат. Той се бе научил да приема възможните загуби с надеждата, че положителните резултати от избора им ще натежат над тях. Знаеше, че единственият сигурен провал, при това най-тъжният, бе никога да не посмееш да рискуваш.
Джеф вдигна поглед и видя собственото си отражение в матовото стъкло на библиотеката: снопчета посивели коси, очертани пухкави торбички под очите, бръчки, врязващи се все по-дълбоко в челото му с всяка измината година.
„И все пак — разсъждаваше той — предстоящите години щяха да бъдат нови, изпълнени с непознати и непредсказуеми събития и усещания, от които досега бе лишаван. Нови филми и пиеси, нови технически открития, нова музика — Господи, как му се искаше да чуе песен, каквато и да е песен, но за пръв път!“
Необяснимият цикъл, в който се бяха въртели двамата с Памела, се оказа клетка, а не освобождение. Бяха се оставили да паднат в капана на сладката измама, че възможностите им са безгранични, също като Лидия Рендъл, която, заслепена от блясъка на младостта, си мислеше, че винаги ще има между какво да избира. „Имаме толкова много време“, беше му казала тя и сега собствените му думи към Памела отново изплуваха в съзнанието му: „Следващия път… следващия път.“
Но сега всичко бе различно. Това не бе „следващият път“ и следващ път въобще нямаше да има. Пред него бе единствено настоящето, което все някога щеше да свърши и за което Джеф не знаеше нищо. Възнамеряваше да го използва докрай и да не се доверява на нищо предварително.
Той стана и излезе от кабинета си. В новинарската зала Джийн Колинс, обедният редактор, седеше на едно бюро обграден от компютри, бълващи последните бюлетини на АП, ЮПИ и „Ройтерс“; насреща му се издигаше телевизионна стена с монитори, настроени на Си Ен Ен и другите три телевизионни мрежи; слушалките на бюрото му даваха връзка с кореспондентите им в Лос Анджелис, Бейрут, Токио…
Джеф усети как през тялото му като електрическа искра пробягва непредвидимият живот, кипящ във всички точки на света. Един забързан репортер със зелен бюлетин мина край него и пусна листа в отделението за спешни съобщения. Нещо важно се бе случило — може би някаква трагедия или пък невероятно откритие, което щеше да ползва човечеството. Но каквото и да бе, Джеф знаеше, че ще го разгледа с не по-малко любопитство от всички останали.
Тази вечер щеше да си поговори с Линда. Макар да не бе сигурен какво точно ще й каже, чувстваше, че дължи на нея, а и на себе си поне един разговор. Вече не бе сигурен в нищо и тази мисъл го изпълни с напрегнато очакване. Можеше отново да опита с Линда или пък някой ден да се събере с Памела, да започне нова работа… Единственото, което имаше значение сега, бе, че пред него лежеше около четвърт век, върху който той имаше пълна власт и щеше да го изживее, както му се харесва. Нищо не можеше да го възпре — нито работа, нито приятели, нито любовни връзки. Всички те представляваха част от живота му, и при това важна част, но в никакъв случай не можеха да определят посоката му. Тя зависеше само и единствено от него.
Джеф знаеше, че от днес нататък разполага с неограничени възможности.
Епилог
Петер Скьорен се пробуди със спомена за шока и нетърпимата болка. Беше отишъл по работа в република Банту и тъкмо обядваше със заместник-министъра на търговията в Мандела Сити, когато… когато умря. Удари челото си в масата и разля чашата пред себе си върху панталона на министъра. Това поне бе забелязал и се бе почувствал доста неловко въпреки пронизващата гърдите му болка… и после тъмнина, изпълнена с червени кръгове и после нищо.