Регистрираха се във „Фламинго“ и оставиха шестнадесет хиляди долара на депозит в казиното на хотела. Лично заместник-директорът, целият зъби и брилянтин, ги съпроводи до тристайния им апартамент и се погрижи да им осигури храна и пиене, достатъчни за целия престой.
Франк прекара вечерта да разглежда масите за блекджек — брой на използваните колоди, правила за цепене и удвояване, бързина и характер на крупиетата. Джеф му прави компания до някое време, после му писна и тръгна да се разхожда из казиното, попивайки особената му атмосфера. Тук всичко изглеждаше илюзорно — разноцветните чипове, които всъщност представляваха огромни суми пари, бляскавите облекла на мъжете и жените… отчаяна демонстрация на сексуално предизвикателство, на безкрайно, безгрижно охолство.
Прибра се в апартамента рано и заспа, докато зяпаше шоуто на Джак Пар. Когато се събуди на другата сутрин, Франк кръстосваше стаята, мърмореше си под нос и периодично поглеждаше в саморъчно изработени картончета с таблици.
— Идваш ли с мен на закуска?
Франк поклати глава.
— Искам да ги мина още веднъж и някъде преди обед да седна на масата. Да хвана крупиетата в края на сутрешната смяна, като са вече уморени.
— Разумно. Е, късмет. Аз сигурно ще бъда при басейна. Обади се по някое време да кажеш как върви.
Яде сам на маса за шестима в ресторанта, преглеждайки бюлетина за конни надбягвания. Залозите за Шатогей за надбягванията в Белмонт продължаваха да се качват, отбеляза със задоволство, но от останалите десетина състезания, изредени във вестника, никое не му говореше нищо. Докато четеше, унищожи двойна порция бъркани яйца с дебели резени домашна шунка, после си поръча внушителна купчинка палачинки и трета чаша мляко. През последните няколко години бе придобил навика да минава без закуска или само с някоя и друга бисквита на път за работа, но това ново младо тяло си имаше собствени изисквания.
Върна се горе да си облече банския; Франк вече бе излязъл. Грабна огромна хавлиена „V“, спря край магазина за подаръци на хотела за бутилка „Копъртън“ (забеляза, че няма етикетче за киселинно съдържание) и най-после се разположи на шезлонг край басейна.
Забеляза я веднага — мокра черна коса, изваяни скули. Едри, но твърди гърди, стегнат корем, дълги, елегантни крака. Измъкна се от басейна, усмихната и лъчезарна под пустинното слънце, и тръгна към Джеф.
— Здрасти, свободно ли е тук?
Той кимна и с жест я покани да седне. Тя се излегна по гръб и отметна капещата си коса през облегалката на шезлонга да съхне.
— Да ти донеса ли нещо за пиене? — попита Джеф, като се опитваше да не се заглежда прекалено дълго и прекалено очевидно по блестящото й от ситни капчици тяло.
— Не, благодаря — отвърна тя, но се усмихна и го погледна право в очите, за да смекчи отказа си. — Току-що изпих едно „Блъди Мери“ и се чувствам малко замаяна на това слънце.
— Така действа, особено ако не си свикнал — съгласи се той. — Откъде си?
— От Илинойс, точно до Чикаго. Тук съм от няколко месеца и мисля да поостана. Ами ти?
— В момента съм в Атланта, но съм израсъл във Флорида.
— Аха, значи си свикнал със слънцето, а?
— Доста.
— Няколко пъти ходих в Маями. Хубаво е, но там не може да се играе.
— Аз пък съм живял в Орландо.
— Къде е това?
— Ами, близо е до… — Без малко да изтърси „Дисни Уърлд“, но се спря навреме; после понечи да каже Кейп Кенеди, въпреки че знаеше, че това не е истинското име, даже през 1988. — … до Кейп Канаверал — сети се най-накрая. Колебанието му сякаш я учуди, но неудобният момент отмина.
— Виждал ли си как изстрелват ония ракети?
— Естествено — отвърна той, като си мислеше за онзи път, когато с Линда ходиха през 1969 да гледат изстрелването на „Аполо 11“.
— Мислиш ли, че ще стигнат до Луната някой ден?
— Вероятно. — Той се усмихна. — О, между другото, казвам се Джеф. Джеф Уинстън.