Тя му протегна фината си ръка без пръстени и Джеф задържа пръстите й за миг.
— Аз съм Шарла Бейкър. — Дръпна си ръката обратно, прокара я през мократа си коса и надолу по врата. — Какво работиш в Атланта?
— Ами… всъщност още съм в колежа. Мисля да се захвана с журналистика.
Тя се усмихна добронамерено.
— Колежанче, а? Мама и татко сигурно са пълни с пари, щом могат да те изпратят в колеж, че и в Лас Вегас.
— Не — отвърна той развеселен. Тя самата надали бе на повече от двадесет и две-три години и той, разбира се, автоматично възприе възрастовата разлика в обратната посока. — Сам си плащам разходката. Спечелих на дербито в Кентъки.
Тя повдигна тънките си вежди, явно впечатлена.
— Я гледай! Имаш ли кола?
— Да, защо?
Дългите й загорели ръце лениво се извиха над главата, гърдите й издуха още повече материята на старомодния бански в целомъдрен стил. За Джеф ефектът бе по-еротичен, отколкото ако носеше някой от предизвикателно изрязаните модели от осемдесетте или съвсем нищо.
— Просто си мислех дали да не се махнем за малко от това слънце. Например да се разходим до Лейк Мийд. Какво ще кажеш?
Шарла живееше в миниатюрен двустаен апартамент между „Парадайз“ и „Тропикана“. Делеше го с момиче на име Беки, което работеше от четири следобед до полунощ на информацията на летището. Шарла, изглежда, не правеше нищо, освен да кисне из казината нощем и край басейните денем.
Не беше точно проститутка, просто едно от момичетата на Вегас, които искаха да си прекарват приятно и не отказваха някой малък подарък или шепа чипове от време на време. Джеф изкара с нея следващите четири дни и й купи няколко дреболии — сребърна гривна за глезен, кожена чантичка в тон с любимата й рокля, — но тя никога не спомена за пари. Ходиха да плуват в езерото, да видят язовира „Боулдър“, на шоуто на Синатра в хотел „Дезърт Ин“.
Но най-вече се чукаха. Често и паметно, в нейния апартамент или в стаята на Джеф във „Фламинго“. Шарла бе първата, с която лягаше, откак бе започнало всичко, и първата освен Линда, откак бе женен. Нейната пламенност в секса идеално пасваше на неговата. Колкото Джуди бе срамежлива, толкова Шарла бе необуздана и Джеф черпеше с пълни шепи от нейния горещ, непознаващ задръжки еротизъм.
Франк Мадок се възползва няколко пъти от услугите на обикновените момичета срещу заплащане, винаги на разположение във всеки хотел и казино, но най-вече прекарваше времето си на масите за блекджек. И печелеше. До надбягването в Белмонт бе успял да прибави към капитала си девет хиляди долара, от които щедро предложи на Джеф една трета за това, че бе финансирал цялото начинание. Сега двамата общо разполагаха с близо двадесет и пет хиляди долара на депозит в касата на хотела и Франк въпреки някои опасения бе склонен да се съгласи на предложението на Джеф да ги заложат всичките в предстоящото надбягване.
Когато дойде време конете да излязат от боксовете в събота, Джеф седеше край басейна на „Фламинго“ с Шарла.
— Няма ли да го гледаш по телевизията? — попита тя, понеже той не даваше признаци, че се кани да се помръдне.
— Няма нужда. Знам как ще свърши.
— Ама че си! — Тя се засмя и го плесна по врата. — Тия богати колежанчета, дето си мислят, че всичко знаят!
— Ако бъркам, няма да съм богат.
— Няма да доживееш този ден. — Тя се пресегна за бутилката „Копъртън“.
— Кой? В който ще сгреша или в който ще съм беден?
— О, глупчо такъв, не знам. Я ми намажи краката отзад.
Джеф дремеше на слънцето, преметнал ръка през бедрото на Шарла, когато на входа на басейна се появи Франк. На лицето му бе изписан силен шок. Като видя изражението му, Джеф скочи. Господи, май все пак не трябваше да залагат всичко!
— Какво става, Франк? — попита през зъби.
— Всичките пари — изхриптя Франк. — Всичките тези пари!
Джеф го сграбчи за раменете.
— Какво стана? Просто ми кажи какво стана?
Устните на Франк се разтеглиха в някаква налудничава полуусмивка.
— Спечелихме — прошепна той.
— Колко?
— Сто тридесет и седем хиляди долара.
Джеф си отдъхна и пусна ръката му.
— Как го правиш? — изведнъж попита Франк, вперил поглед право в очите му. — Как, по дяволите, го правиш? Познаваш вече три пъти подред.
— Просто късмет.
— Късмет друг път. Само дето не продаде семейните бижута да заложиш на Шатогей в дербито. Знаеш нещо и не го казваш, така ли е?