— … „Дабъл Ю Кю Екс Ай“, хитът на седмицата от „Кристалс“! А сега следващото парче е за Боби от окръг Мариета, поздрав от Керъл и Пола. Двете момичета заедно с „Дъ Чифгънс“ искат да кажат на Боби, че „той е тооолкова сладък“…
Джеф изключи радиото и избърса потта от челото си. С известно смущение установи, че е със сутрешна ерекция. От колко ли време не му се бе случвало да получи ерекция, без въобще да е мислил за секс?
Е добре, крайно време бе да си изясни нещата. Очевидно някой си правеше изключително добре скроена шега, но не можа да се сети за никой, който си пада по подобни номера. А дори и да се сетеше, как бе възможно този някой да си даде чак толкова труд? Беше изхвърлил книгите с бележките още преди години, а надали някой можеше да ги възпроизведе толкова точно.
На бюрото лежеше брой на „Нюзуик“, уводната статия съобщаваше за оставката на западногерманския канцлер Конрад Аденауер. Броят носеше дата 6 май 1963. Джеф гледаше втренчено цифрите и се надяваше, че ей сега ще изскочи някакво логично обяснение.
Нищо подобно не се случи.
Входната врата изведнъж се отвори и бравата се удари в сандъка с книги. Както всеки път.
— Ей, какво правиш тук? Часът е единадесет без петнадесет. Нали имаше тест по американска литература в десет?
На вратата стоеше Мартин с кола в едната ръка и няколко учебника в другата. Мартин Бейли, съквартирантът му от първата година, най-добрият му приятел в колежа и няколко години след това.
Мартин се беше самоубил през 1981, след като банкрутира и жена му го напусна.
— Какво ще правиш сега — попита Мартин, — двойка ли ще имаш?
Джеф гледаше с мълчаливо вцепенение отдавна мъртвия си приятел — гъстата черна коса, която още не бе започнала да оредява, слабото лице, блестящите младежки очи, които още не познаваха болката.
— Ей, какво ти е? Джеф, добре ли си?
— Аз… не, не се чувствам много добре.
Мартин се засмя и хвърли книгите си върху леглото.
— На мен ли го казваш! Сега разбирам защо татко ме предупреждаваше никога да не меся скоч и бърбън. Абе я кажи, какво беше онова сладурче, дето го заби снощи в „Мануел“? Джуди щеше да ти избоде очите, ако беше там. Как се казва?
— Ъъъ…
— Хайде сега, не беше чак толкова пиян. Ще й се обадиш ли?
Джеф се извърна с нарастваща паника. Искаше да каже на Мартин хиляди неща, но те надали щяха да се окажат по-смислени от самата ненормална ситуация, в която бе изпаднал.
— Какво ти е, човече? Наистина изглеждаш зле.
— Аз, ъъъ, трябва да изляза. Да глътна малко въздух.
Мартин кимна объркано.
— Да, май че трябва.
Джеф нахлузи чифт униформени панталони, небрежно метнати на стола пред бюрото му, отвори шкафчето до леглото си и намери някаква риза и кадифено сако.
— Мини през лекарския кабинет — обади се Мартин. — Кажи им, че си настинал. Може пък Гарет да ти разреши да направиш теста по-късно.
— Аха, добре. — Джеф се облече набързо, обу чифт мокасини. Беше на прага на хипервентилацията и си наложи да диша по-бавно.
— Да не забравиш за „Птиците“ довечера. Имаме среща с Пола и Джуди в седем пред „Дудли“; първо ще ходим някъде да хапнем.
— Да. Чао. — Джеф излезе в коридора и затвори вратата. Намери стълбището и пробяга трите етажа надолу, поздравявайки с небрежно „здрасти“ някакъв младеж, който го извика по име.
Фоайето бе каквото го помнеше. Вдясно — салонът с телевизора, сега празен, но винаги претъпкан за спортните състезания и репортажите от космоса; групичка момичета пред стълбите, по които им бе забранено да се качват, бърбореха и чакаха гаджетата си; автоматите за кока-кола срещу информационните табла, където студентите окачваха обяви за покупки или продажби на коли, книги, за наем на апартаменти, пътувания до Мейкън, Савана или Флорида.
Навън храстите кучешки дрян, отрупани с цвят, обвиваха учебния комплекс с розово-бялото си сияние, което сякаш се отразяваше в белите мраморни стени на величествените сгради в гръко-римски стил. Това определено бе колежът „Емъри“ — няма две мнения по въпроса — най-старателно проведеният южняшки опит да се създаде университет в класическия стил на „Айви Лийг“1, но който все пак да носи характерните белези на областта. Преднамерената необвързаност на архитектурата с определена епоха бе объркваща; докато бягаше през правоъгълния двор покрай библиотеката и административната сграда, Джеф си даде сметка, че може да се намира както в 1963, така и в 1988. Нямаше определени знаци, дори късите прически и дрехите на студентите, които се разхождаха или се излежаваха по зелените полянки, не подсказваха нищо. Младежката мода на осемдесетте, като се изключи постапокалиптичният вид на пънкарите, на практика бе неразличима от модата през собствените му колежански години.
1
„Айви Лийг“ — букв. „Бръшляновата лига“. Метафорично название на няколко престижни колежа и университета в североизточните райони на САЩ, намекващо за обрасли с бръшлян (ivy) сгради. Към лигата се отнасят университетите Браун, Колумбия, Корнел, Дартмут, Харвард, Принстън и университетите в Пенсилвания и Йейл. — Б.пр.