Той чакаше и насочваше цялата си енергия към работата. „Юни идва“, не спираше да си повтаря Джеф. Юни 1968 — датата, която щеше да промени всичко.
И по-точно двадесет и четвърти юни.
От убийството на Робърт Кенеди бяха минали едва три седмици, а Касиус Клей, вече лишен от титлата си и прероден в Мохамед Али, обжалваше присъдата за отклонение от военна служба. Във Виетнам ракетите на Севера обстрелваха Сайгон от началото на пролетта.
Джеф помнеше деня — понеделник, ранен следобед. През нощта и в почивните дни работеше като водещ на класацията Топ 40 в една радиостанция в Уест Палм Бийч. Пускаше „Бийтълс“, „Ролинг Стоунс“ и Арета Франклин и през свободното си време усвояваше основите на радиожурналистиката. Продаваше интервюта и репортажи на радиото, в което работеше, а понякога и на „Асошиейтед Прес“ и му плащаха на парче. Помнеше датата, защото с нея започваха почивните му дни — понеделник и вторник. Когато пък онзи вторник се върна на работа, вече бе успял някак си да уреди първото си голямо интервю — дълъг и откровен разговор с пенсиониращия се председател на Върховния съд на САЩ Ърл Уорън. Така и не разбра защо Уорън се е съгласил да разговаря точно с него — никому неизвестен начинаещ журналист от малкопопулярно радио във Флорида. И все пак успя и впечатляващите спомени на този забележителен човек за изпълнената му с противоречия кариера бяха откупени от Ен Би Си за солидна сума. Само след месец Джеф вече работеше в новинарския екип на една телевизионна станция в Маями. Беше стъпил на стълбицата и вървеше нагоре. Целият му съзнателен живот на възрастен, такъв, какъвто го помнеше, започваше с онази лятна седмица.
Нямаше никаква причина да избере Бока Рейтън, нито пък да го пропусне. В някои понеделници подкарваше на север към Хуно Бийч, в други се запътваше надолу към Дилрей или Лейтхаус Пойнт, или пък към който и да е от стотиците малки ивици окъпан в слънце и заставен да служи на цивилизацията пясък, опасали атлантическото крайбрежие от Мелбърн30 до Саут Маями Бийч. Но на двадесет и четвърти юни 1968 Джеф бе занесъл джапанки, хавлия и хладилна чанта пълна с бира на плажа в Бока Рейтън, така че сега отново дойде тук — на същото място, в същия слънчев ден.
И тя беше там — с жълти плетени бикини, подпряла глава на надуваема възглавница и зачетена в екземпляр на „Летище“31 с твърди корици. Джеф се спря на три метра от нея и огледа младото й тяло и гъстата кестенява коса с надничащи тук-там руси кичурчета. Пясъкът пареше ходилата му, а шумът на прибоя отекваше в главата му като удари на ковашки чук. В един момент Джеф за малко не се обърна и не побягна, но се сдържа.
— Здрасти — започна той. — Как е книгата?
Момичето го изгледа през огромните слънчеви очила с прозрачни рамки и повдигна рамене.
— Боклучава история, но става за четене. Предполагам обаче, че от нея ще излезе добър филм.
„Или няколко“, поправи я мислено Джеф.
— Успя ли да гледаш „2001“?
— Да, но така и не разбрах за какво се разказваше, освен това до самия край не стана нищо интересно. Повече ми хареса „Петулия“. Онзи с Джули Кристи, сещаш ли се?
Джеф кимна и се опита усмивката му да излезе по-естествена, по-небрежна.
— Аз съм Джеф. Имаш ли нещо против да поседна при теб?
— Не, разбира се, сядай. Аз се казвам Линда — отвърна жената, която му бе съпруга в продължение на осемнадесет години.
Той разпъна хавлията си, отвори хладилната чанта и й предложи бира.
— Лятна ваканция ли караш? — бе следващият му въпрос.
Линда се подпря на лакътя си и пое запотената бутилка.
— Да, уча във „Флорида Атлантик“, но семейството ми живее тук. А ти?
— Аз съм от Орландо. Ходих малко в „Емъри“, но сега живея в Ню Йорк.
Джеф всячески се опитваше да си придаде безгрижен вид, но като че ли не му се удаваше. Не можеше да отлепи поглед от лицето й. Страшно му се искаше да махне тези проклети очила, за да погледне очите, които така добре познаваше. Последният му спомен от гласа й се заблъска в черепа му — слаб и идващ отдалеч по телефонен кабел: „Трябва… Трябва… Трябва…“