— Попитах какво правиш тук?
— О, извинявай, аз… — Той отпи от ледената бира и се опита да прочисти главата си. — Тук съм по работа.
— Каква по-точно?
— Занимавам се с инвестиции.
— Брокер значи.
— Не точно. Притежавам собствена компания. Всъщност наистина работим с много брокери, както и с акции, недвижими имоти, парични фондове… от този род неща.
Тя свали наполовина големите очила и го изгледа изненадано. Джеф се втренчи в добре познатите кафяви очи и страшно му се прииска да каже: „Този път ще бъде различно“, или пък: „Моля те, нека опитаме отново“, а защо не и просто: „Липсваше ми. Бях забравил колко си хубава.“ Не каза обаче нищо такова, а просто продължи да я гледа в очите със спотаена надежда.
— Искаш да кажеш, че си собственик на компанията? — попита невярващо тя.
— Сега вече да. Преди няколко години имах съдружник, но… сега всичко е мое.
Линда остави бутилката с бира на пясъка и я завъртя няколко пъти, докато я закрепи.
— Да не би да си получил голямо наследство или нещо подобно? Искам да кажа, че повечето момчета, които познавам, не могат дори да се хванат на работа в такава компания в Ню Йорк… пък и не мисля, че много би им се искало.
— Не, не съм богат наследник. Направил съм всичко сам, от нулата. — Джеф се засмя. Започваше да се чувства по-естествено, по-уверен и горд от постиженията си за пръв път от години насам. — Спечелих сума пари от залози на конни надбягвания и други такива и вкарах всичко в тази компания.
Тя го изгледа скептично.
— И на колко години си?
— На двадесет и три. — Той се спря и си даде сметка, че до този момент е говорил само за себе си, без да прояви и капка любопитство към събеседницата си. А тя нямаше откъде да е наясно, че той знае всичко за нея. Нещо повече, в този момент от живота й знае дори повече от самата нея. — Разкажи ми нещо за себе си. Какво учиш?
— Социология. А ти какво специализираше в „Емъри“, бизнес ли?
— История, но се отказах. Кой курс си?
— Наесен започвам последната година. И какъв е дялът ти в тази твоя компания? Искам да кажа, много хора ли работят за теб? Имаш ли например офис в Манхатън?
— Да, цяла сграда на Парк авеню и Петдесет и трета. Познаваш ли Ню Йорк?
— Цяла сграда на Парк авеню, казваш. Колко прекрасно.
Линда вече не го гледаше, а рисуваше листа на маргаритки в пясъка около бирената бутилка. Джеф си спомни за един ден, няколко месеца преди да се оженят, когато тя най-неочаквано се бе появила на прага му с букет маргаритки в ръка. Слънцето надничаше през косите й, а усмивката й бе побрала цялата топлина на лятото.
— Всъщност… положих много усилия — обясни той. — А ти какво смяташ да правиш, като завършиш?
— Ами възнамерявам да си купя няколко магазина. Ще започна с нещо малко, нали така се прави? — Тя сгъна хавлията си и започна да събира нещата си от чаршафа, върху който лежеше, и да ги пъха в голяма синя плажна чанта. — А като те слушам, съм сигурна, че ще ми помогнеш да взема нещо евтино на Пето авеню, нали така.
— Хей… чакай малко. Моля те, не си тръгвай. Мислиш си, че те будалкам, така ли?
— Хайде да не говорим повече — отвърна Линда, пъхна книгата си в чантата и заизтупва пясъка от чаршафа.
— Не, виж сега, аз говоря напълно сериозно. Въобще и не съм помислял да си правя шеги. Компанията ми се казва „Бъдеще“. Може би дори си я чувала…
— Благодаря за бирата. Другия път може да имаш повече късмет.
— Хей, моля те, нека поговорим още малко, а? Имам чувството, че те познавам отдавна, че имаме да си кажем много. Не ти ли се е случвало да почувстваш някого толкова близък, сякаш сте живели заедно в предишен живот или…
— Не вярвам в такива глупости — отряза го Линда.
Тя преметна сгънатия чаршаф през ръката си и се насочи към магистралата и редицата паркирани коли встрани от нея.
— Защо не ми дадеш само един шанс — не се отказа Джеф и тръгна с нея. — Сигурен съм, че ако се опознаем поне малко, ще открием много общи интереси и тогава…
Линда се извърна кръгом и го изгледа над слънчевите си очила.
— Ако не престанеш да се мъкнеш подире ми, ще се разкрещя и ще дойде спасителят. А сега се разкарай, ясно ли е. Бягай да баламосваш друга.