— Ало?
— Линда? Обажда се Джеф Уинстън. Днес следобед се запознахме на плажа. Аз…
— Откъде, по дяволите, имаш номера ми? Въобще не съм ти казвала фамилията си!
— Това не е важно. Чуй ме, изпращам ти последния брой на „Бизнес Уик“. Вътре има статия за мен заедно със снимката ми. На четиридесет и осма страница е. Така ще се убедиш, че не съм те лъгал.
— И адреса ми ли имаш? Що за номера са това в края на краищата? Какво по-точно искаш от мен?
— Просто искам да се опознаем по-добре — както аз теб, така и ти мен. Можем да направим още толкова много, разполагаме с прекрасни възможности за…
— Ти си луд! Съвсем сериозно; ти си някакъв психопат!
— Линда, знам, че цялата история започна ужасно, но просто ми дай възможност и ще ти обясня всичко. Позволи ни да научим повече един за друг, да положим една честна основа на…
— Въобще не искам да те опознавам, който и ще да си. Не ми пука колко пари имаш, не искам да те знам дори и да си самият Жан-Пол Гети32, ясна ли съм? Просто ме остави… на… мира!
— Разбирам, че си разстроена, и знам, че сигурно всичко ти звучи адски странно, но…
— Ако отново набереш този номер или се появиш пред вратата ми, ще повикам полиция. Достатъчно ясно ли се изразих?
Слушалката бе затръшната ядно и ухото на Джеф писна.
Беше му даден шанс да изживее отново по-голямата част от живота си и той го бе проиграл в един-единствен ден.
Лозята „Мирасу“, разположени на хълмовете югоизточно от Сан Хосе, гъмжаха от берачи. Отдалеч дребните им фигурки, понесли препълнени кошове с грозде към палетите и пресите пред склада, приличаха на безконечна върволица от мравки по време на най-усилния сезон. Хълмовете бяха набраздени от прави, опънати като по конец редове с лозя, докато тук, между тухлените постройки, имаше само брястове и дъбове с вече прошарени от октомврийски цветове листа.
Даян му се сърдеше вече цял ден и нито пасторалната картина наоколо, нито почти магическите ритуали по приготовление на виното бяха успели да я умирят. Джеф просто не трябваше да я взема със себе си тази сутрин. Но, от друга страна, го направи, защото си мислеше, че двамата млади гении могат да я очароват или поне да я развеселят. Оказа се обаче, че е сбъркал.
— Бяха чисто и просто хипита и нищо повече. За бога, та онзи високият ходеше бос, а приятелят му направо приличаше на… неандерталец!
— В идеята им има много хляб, така че няма значение как изглеждат.
— В такъв случай няма да е зле някой да им пошушне, че шестдесетте години са вече история, ако въобще възнамеряват да направят нещо с глупашката си идея. Още не мога да повярвам, че успяха да те омаят и им даде толкова много пари!
— Парите са мои, Даян. Неведнъж съм ти казвал, че и бизнес решенията също ги вземам единствено аз.
Всъщност не можеше да я вини за реакцията й. Без преимуществото да знаеш какво крие бъдещето на двамата мъже с техния гараж, пълен с купена на старо електроника, спокойно можеше да решиш, че опитът им да попаднат в залата на славата изглежда предварително обречен на неуспех. Само след пет години обаче този гараж в Купертино, Калифорния, щеше да е известен, а Стив Джобс и Стив Возняк33 щяха да станат най-доброто капиталовложение за 1976. Джеф им бе дал половин милион долара с настояването да послушат съвета на един млад специалист по маркетинг, напуснал наскоро „Интел“, когото срещнали неотдавна. Освен това им даде свободата да се занимават с каквото си искат, стига да продължават да го наричат „Епъл“. Разбира се, петдесет и един процента от акциите станаха негово притежание.
— Кажи ми кой нормален човек ще иска компютър у дома си? И какво, за бога, те кара да мислиш, че онези обрасли хлапаци знаят как се правят компютри?
— Нека не обсъждаме повече този въпрос, искаш ли?
Даян се намуси и млъкна, с което даде на Джеф да разбере, че въпросът няма да бъде забравен дори и отсега нататък по него да не се пророни и думичка повече.
Беше се оженил за нея преди година, малко след като навърши тридесет, ако не за друго, то поне от удобство. Даян бе двадесет и три годишна дама от хайлайфа на Бостън, наследница на една от най-старите и солидни застрахователни компании в страната. Приличаше по-скоро на крехка порцеланова кукла, но за сметка на това умееше да се държи отлично в общество от хора, сумата на чиито лични състояния се изписваше поне със седем цифри. Двамата с Джеф се разбираха добре за съпрузи, които нямат нищо общо освен навика да разполагат с пари. В момента Даян бе бременна в седмия месец и Джеф таеше надежда, че детето ще събуди най-доброто у нея и ще ги свърже по-здраво.