— Ами просто не спирайте — посъветва го лекарят. — Де да можеше всичките ми пациенти така добре да се грижат за себе си.
Джеф поговори на различни теми още няколко минути, но умът му бе другаде. Умът му се занимаваше със самия него точно на същата възраст, през същата година, но преди двадесет години. Виждаше се като улежал се служител, жертва на стреса, с наднормено тегло, който притиска гърдите си с ръка, докато лицето му лети към бюрото, а светът около него потъва в мъгла.
Този път това нямаше да стане. Този път щеше да е различно.
Джеф предпочиташе уюта на задния салон в „Ла Греноил“, но според Даян дори и обядът бе главно повод хората да видят и да бъдат видени от околните. Ето защо винаги се хранеха в предния салон, който бе неизменно шумен и задръстен от посетители.
Джеф похапваше от пъстървата си с естрагон и босилек в леко кисел сос и всячески се опитваше да не обръща внимание на нацупената физиономия на Даян и на глъчката, долитаща от сбутаните около тях маси. Една от двойките наоколо обсъждаше женитба, а друга — развод. Що се отнася до разговора на Джеф и Даян, той се въртеше някъде по средата.
— Нали все пак искаш да я приемат в „Сара Лоурънс“? — изстреля съпругата му между две стриди a la nage36.
— Та тя е само на тринадесет години — въздъхна Джеф. — Преподавателите в „Сара Лоурънс“ и пет пари не дават с какво се занимава Гретхен на тази възраст.
— Когато аз бях на единадесет, вече учех в „Конкорд академи“.
— Било е така, защото родителите ти не са давали и пет пари с какво се занимаваш.
Даян остави вилицата си и го изгледа втренчено.
— Възпитанието ми не е твоя работа.
— Затова пък възпитанието на дъщеря ми определено е.
— В такъв случай би трябвало да настояваш от самото начало да получи най-доброто възможно възпитание.
Един келнер отсервира празните им чинии, докато друг се приближаваше с количка, натоварена с десерти. Джеф се възползва от прекъсването, за да се изгуби в отраженията от многобройните огледала на ресторанта: стените с цвят на свежи борови иглички, яркочервените цокли, огромните букети с цветя, сякаш току-що набрани от пейзаж на Сезан.
Добре знаеше, че Даян не е толкова загрижена за образованието на Гретхен, колкото за собствената си свобода от ежедневните задължения, свързани с дъщеря й. Джеф и така виждаше детето си рядко и мисълта, че ще го изпрати в някакво училище на триста километра от дома, му се струваше просто непоносима.
Даян сърдито си взе от малините в сос „Гран Марние“.
— Сигурно ти се струва напълно естествено дъщеря ни да продължава да общува с малките нехранимайковци от държавното училище, които непрестанно мъкне у дома.
— За бога, нейното училище е в Райнбек, а не в Южен Бронкс. За Гретхен то е чудесна среда за растеж.
— Също както и „Конкорд“. Говоря от личен опит.
Джеф набучи с вилицата своята „Шарлота“ с праскови, защото просто не можеше да каже онова, което наистина мислеше — че не възнамерява да позволи на Гретхен да се превърне в копие на майка си. Повърхностното образование, пренебрежителното отношение към всичко наоколо, чувството, че огромното богатство ти принадлежи изцяло още от мига на раждането и не може по никакъв начин да ти се изплъзне, нямаше да бъдат отличителни черти на дъщеря му. Джеф бе спечелил парите си с помощта на свръхестествен късмет и по волята на съдбата. Сега му се искаше да предпази Гретхен от евентуалното порочно влияние на парите също толкова, колкото и да я научи да използва предимствата им.
— Друг път ще продължим темата — каза той на Даян.
— Трябва да им отговорим до следващия четвъртък.
— Значи ще го обсъдим в сряда.
Това разлюти жена му като оса и Джеф от опит знаеше, че избухването може да бъде предотвратено само с яростна атака към следващата порция с десерт — нещо, което Даян не закъсня да направи.
Той потупа джоба на сакото си и измъкна две увити в станиол таблетки „Гелусил“. Сърцето му можеше и да е в идеална форма, но животът, който сам си бе създал, играеше кални номера на храносмилането му.
Дългите нежни пръсти на Гретхен се движеха плавно по клавишите и изтръгваха тъжните ноти на Бетовеновата „Фюр Елизе“. Рижавата котка Чъмли се бе изтегнала на пейката до нея, прекалено стара да се щура из къщата с безгрижието, което демонстрираше по-рано. Сега се задоволяваше само да бъде близо до стопанката си и да мърка от нежната музика.