Джеф наблюдаваше лицето на дъщеря си, докато тя свиреше — гладката й бледа кожа, изпъкваща още по-добре на фона на черните къдрици. Изражението й бе напрегнато, но напрежението не се дължеше на концентрацията от разчитането на нотите или от спазването на темпото. Музикалната й дарба и вроденият слух бяха толкова забележителни, че й позволяваха да наизусти почти всяко упражнение още след първото му изсвирване. Джеф отдаваше изражението по-скоро на сливането с мечтателната мелодия от измамно простата композиция.
Гретхен изсвири кодата с помощта на педала за повторение с почти съвършено легато и после се смълча за няколко мига, докато се връщаше от музикалното си пътешествие. Най-сетне усмивка огря лицето й и в очите заиграха палави пламъчета.
— Не е ли прекрасно? — попита простичко Гретхен, като очевидно имаше предвид единствено красотата на музиката.
— Да — съгласи се Джеф. — Почти колкото изпълнителката.
— О, татко, престани да се занасяш. — Лицето й поруменя и тя отривисто стана от пейката. — Отивам да си взема сандвич. Ти искаш ли?
— Не, благодаря, миличка. Май ще изчакам вечерята. Майка ти всеки момент трябва да се прибере от града. Като си дойде, кажи й, моля те, че съм отишъл да се поразходя край реката.
— Добре — отвърна Гретхен и се втурна към кухнята.
Чъмли се разсъни, прозя се и я последва мързеливо с провлачена стъпка.
Джеф излезе и тръгна по обрамчената с брястове алея, дълга цял километър, която през есента приличаше на гигантски пожар, чийто край се губеше в далечината. В края на алеята пред него се разкри обширната поляна, плавно спускаща се към Хъдсън. На около стотина метра вляво пък имаше по-стръмен склон, водещ към няколко скалисти водопада, сипещи ледени пръски наоколо си. Драматичният преход към това място никога не преставаше да събужда страхопочитание в гърдите му. Как въобще бе възможно да съществува такава красота. Едновременно с това изпитваше и малко гордост, че тя му принадлежи.
Джеф се спря в средата на поляната, за да се наслади на пейзажа. Две лодки тихо се движеха надолу по реката покрай отсрещния бряг сред изобилие от есенни цветове. Няколко момчета се разхождаха и от време на време мързеливо хвърляха камъчета във водите. На хълма над главите им се издигаше къща — по-малко внушителна от тази на Джеф, но все пак впечатляваща.
След три месеца реката щеше да бъде скована от лед и да се превърне в голяма бяла магистрала, водеща на юг към града, а на север — към планината Адирондак. Дърветата щяха да са без листа, но нямаше да изглеждат голи заради затрупалия ги сняг. Стотиците малки вейки, обвити с лед щяха да блещукат на зимното слънце.
Това бе земята и в интерес на истината районът, митологизиран от Къриър и Айвс37 като американския идеал. Те бяха нарисували точно тази гледка. Ако човек погледнеше оттук, лесно би се убедил, че всичко, направено от Джеф, си е струвало усилията. Да стои тук и да държи Гретхен в обятията си — детето, за което двамата с Линда така дълго бяха мечтали, без да го имат.
Не, нямаше да изпрати дъщеря си в „Конкорд“. Тук бе домът й. Гретхен щеше да остане именно тук, докато порасне достатъчно, за да може сама да решава къде и как иска да прекара живота си. Когато този ден дойдеше, Джеф щеше да се съгласи с всяко нейно решение, но дотогава…
Нещо невидимо го удари в гърдите, нещо много по-мощно и болезнено, откогато и да било преди… освен веднъж.
Той падна на колене, като отчаяно се опитваше да си спомни кой ден е днес, колко е часът. Широко отворените му очи запечатаха есенния пейзаж, долината, която само допреди миг му бе изглеждала като олицетворение на възродената надежда, на неограничените възможности. После се катурна настрани и очите му се извърнаха от реката.
Джеф Уинстън безпомощно се втренчи към тунела от пламнали оранжеви брястове, извел го на тази морава, съчетаваща в себе си толкова обещания и съвършенство, и умря.
7.
Обгръщаше го мрак и наоколо му се носеха писъци. Две ръце се бяха вкопчили в десния му лакът и нечии нокти го бодяха през ръкава.
Пред очите на Джеф се разкри адска картина: плачещи деца, които пищяха, бягаха, препъваха се и падаха, без да успеят да се изплъзнат от черните крилати същества, спускащи се върху им, за да кълват малките им личица, уста, очи…
После се появи една студена руса красавица и издърпа две момиченца в колата си, като ги спаси от гибел. Джеф разбра, че е на кино. Гледаше филм на Хичкок — „Птиците“.
37
Натаниъл Къриър (1813–1888) и Джеймс Мерит Айвс (1824–1895) — американски литографи, работили съвместно върху репродукции, отразяващи американския живот. — Б.пр.