Хватката около дясната му ръка отслабна заедно със спадналото напрежение на екрана. Той извърна глава и видя смутената момичешка усмивка на Джуди Гордън. Вляво от нея седеше приятелката й Пола, сгушена в покровителствената прегръдка на младия Мартин Бейли.
1963. Всичко бе започнало отново.
— Защо толкова си се умълчал тази вечер, миличък? — попита го Джуди на задната седалка на Мартиновия „Корвет“, докато се носеха към „При Мо и Джо“ след киното. — Нали не смяташ, че съм глупачка, задето така се уплаших?
— Не, не мисля нищо такова.
Джуди преплете пръсти в неговите и отпусна глава на рамото му.
— Добре, само не мисли, че съм лигла.
Косата й бе чиста и свежа, а от тънкото й бледо вратле се разнасяше уханието на няколкото капки „Ланвин“, поставени там. Миришеше по същия начин, както и в онази странна вечер преди двадесет и пет години в колата на Джеф… или както преди почти половин век на същата дата.
Всичко постигнато в предишния му живот бе изтрито с един замах: финансовата му империя, къщата му в Дъчес… но най-жестока бе загубата на детето му. Гретхен, с нейната жизнерадост и държание, в което вече прозираше женственост, с интелигентните й топли очи вече не съществуваше. Бе мъртва или още по-лошо. В тази реалност за нея въобще нямаше място.
За пръв път в своя дълъг, опустошен живот Джеф проумя какво се криеше зад вопъла на крал Лир за Корделия:
— Какво беше това, миличък? Каза ли нещо?
— Не — прошепна той и придърпа главата на момичето към гърдите си. — Просто мислех на глас.
— Ммммм. И мога ли да знам какво толкова си се размислил?
„Свещена простота“, каза си Джеф. Благословено невежество за раните, които една душевно увредена вселена е в състояние да нанесе.
— Мислех си колко много означава за мен твоето присъствие до рамото ми. Каква невероятна нужда изпитвам да те прегръщам.
Подобно на „Емъри“, гимназията му близо до Ричмънд не се бе променила ни най-малко. Някои от детайлите обаче бяха по-различни от спомена, който пазеше за тях — сградите например изглеждаха по-малки, а столовата — по-близо до езерото, отколкото я помнеше. Джеф обаче бе привикнал към тези дребни несъответствия и за себе си бе решил, че те по-скоро се дължат на паметта му, отколкото на някаква промяна в самата обстановка. Този път от последното му идване тук бяха изминали повече от петдесет години. Цял един човешки живот, макар и разделен на две и започнат за трети път.
— Как я караш в колежа, добре ли е? — попита госпожа Брейдън.
— Не се оплаквам. Просто ми се прииска да се махна оттам за ден-два и си помислих защо пък да не намина към старото училище.
Дребната пълничка библиотекарка се усмихна майчински.
— Не е изминала и година, откакто завърши при нас, Джеф. Да не би носталгията да те е подгонила толкова скоро?
— Май че е така — усмихна се в отговор той. — На мен пък ми се струва, че мина сума ти време.
— Почакай да станат десет или двадесет години. Тогава ще видиш какво означава „сума ти време“. Чудя се дали пак ще ти се иска да дойдеш да ни навестиш.
— Сигурен съм, че ще е така.
— Дано си прав. Струва си да видиш какво е излязло от момчетата в крайна сметка, как се справяте с живота отвън. Лично аз мисля, че ти няма да се изложиш.
— Благодаря, госпожо. Работя по въпроса.
Библиотекарката хвърли един поглед на часовника си и разсеяно завъртя очи към входната врата.
— Аз след малко ще трябва да посрещна група нови ученици и да ги разведа наоколо, за да им покажа кое как е. А ти да не забравиш, преди да тръгнеш, да се обадиш на доктор Армбръстър.
— Непременно ще го навестя.
— А следващия път направо намини към дома да пийнем по чаша шери и да си спомним за отминалите дни.
Джеф си взе довиждане с госпожа Брейдън и се запровира между отрупаните с книги лавици към изхода. Нямаше намерение да разговаря с когото и да е от бившите си преподаватели, но на път за насам си даде сметка, че неизбежно ще трябва да се срещне поне с един-двама. В края на краищата реши, че се е представил твърде добре с госпожа Брейдън, но все пак се радваше, че разговорът не е продължил дълго. В „Емъри“ бе свикнал да се справя с подобни ситуации, но тук щеше да му е по-трудничко, защото спомените, които пазеше от гимназията, датираха отпреди петдесет години.