Той пое по пътеката зад библиотеката към усамотената гора „Вирджиния“, опасала училището, в което се бе превърнал от юноша в млад мъж. Нещо го бе привлякло тук, нещо по-силно от обикновена носталгия. Господи, вече бе изпитал толкова много носталгия, че трябваше да е напълно луд, за да търси нова порция.
А може би тук го водеше фактът, че гимназията бе последното заслужаващо внимание място в живота му, в което не бе живял отново и което си оставаше същото като в спомените му. Вече бе ходил в дома на детството си в Орландо и на два пъти се завръща в „Емъри“. Що се отнася до местата, в които бе живял след колежа като ерген или току-що женен за Линда, те нямаха нищо общо със сегашния му живот или с онзи, който бе изживял наскоро. А тук още го помнеха, тук бе оставил своя собствена следа, а освен това още продължаваше да носи отпечатъка на гимназията върху себе си, както го бе правил и в предишните си животи. Може би просто имаше нужда да се върне в началото, да се убеди, че самият той е истински, да си припомни, че е имало време, когато реалността е била нещо стабилно и неповторимо.
Джеф отгърна надвисналите над пътеката брястови клони и зад тях, без каквото и да е предупреждение, се появи мостчето, изпълвало го със срам и чувство за вина през цялото това време.
Той се закова на място, вцепенен от изненада, вперил поглед в пейзажа, стряскал сънищата му в продължение на половин век. Беше простичко дървено мостче, не по-дълго от три метра, прехвърлено над плитък поток, но Джеф с последни сили успя да овладее паниката, изпълнила гърдите му от гледката. Нямаше никаква представа, че пътеката води насам.
Той пусна брястовия клон и пристъпи към миниатюрното мостче, изработено от рязани на ръка дъски и обезопасено с грижливо направени еднометрови перила. Мостчето, разбира се, бе построено наново и Джеф винаги бе подозирал, че е така. И все пак никога не се бе връщал отново тук до края на дните си в гимназията, всъщност до ден-днешен.
Той приседна на брега на потока точно до мостчето и прокара длан по грубото, неогладено дърво. От отсрещния бряг го наблюдаваше катерица, която гризеше стиснат между предните лапи желъд и макар да изглеждаше напълно спокойна в негово присъствие, явно си имаше едно наум.
През първата си година в гимназията Джеф съвсем не беше срамежливец. Тихо момче и ученик, отнасящ се сериозно към уроците си — да, но кротък — в никакъв случай. Той набързо завърза няколко запознанства и се присъедини към невъздържаните момчешки лудории, обикновено извършвани в спалните. Битките с пяна за бръснене и декорирането на нечия стая с тоалетна хартия бяха само малка част от щурите идеи. Що се отнася до момичетата, с тях Джеф имаше толкова опит, колкото е нормално да има едно петнадесетгодишно момче. Разбира се, ставаше въпрос за първата му година в гимназията. Последната в началното училище излизаше доста упорито с едно момиче, но никоя от гимназистките, идващи от Ричмънд в събота и неделя на танци, не бе успяла още да привлече вниманието му. Онази среща с Барбара, която си спомняше толкова години след това, трябваше да почака, докато стане на шестнадесет.
И въпреки това първата година в гимназията любовта не му прости. Хлътна до ушите, влюби се до затъпяване в учителката си по френски — около двадесет и пет годишна жена на име Деирдре Рендъл. По слабичката брюнетка, чийто съпруг преподаваше американска история, въздишаха и приблизително осемдесет процента от момчетата в гимназията. Всяка вечер в общата столова наставаше лудешка бутаница кой да заеме шестте ученически места на масата на семейство Рендъл. Джеф успяваше да се добере до едно от тях около два-три пъти седмично.
Беше убеден, че учителката му храни по-особени чувства към него, надхвърлящи границите на искрената топлота, която демонстрираше към останалите момчета. Нямаше и съмнение, че когато разговаряха, в очите й заиграваха странни пламъчета. Един път в час тя застана зад него и бавно и нежно замасажира врата му, докато съучениците му рецитираха Бодлер. За Джеф случката бе заредена до пръсване с еротика, още повече че тогава събра завистливите погледи на всичките си съученици. Известно време дори спря да мастурбира над големите плакати на средна страница в „Плейбой“, запазил сексуалните си фантазии единствено и само за Деирдре, както я наричаше в мислите си.
В края на ноември за всички стана очевидно, че госпожа Рендъл е бременна. Джеф се опита да прогони от съзнанието си натрапващите се от бременността предположения за състоянието на брака й и вместо това насочи мислите си към по-различната красота, която наближаващото майчинство донесе на Деирдре.