През зимата учителката им излезе в отпуск и на нейно място се появи заместник. Бебето се роди в средата на февруари. През април госпожа Рендъл отново се появи на масата в общата столова с прекрасно напращели от кърма гърди. Тя возеше бебето в детска количка или го държеше в прегръдките си, а мъжът й, седнал до нея в столовата, направо не бе на себе си от щастие. Те не изпускаха нито секунда, за да се насладят на общата си радост. Джеф не можеше повече да си въобразява, че в редките усмивки, които госпожа Рендъл му подхвърляше, се крият някакви спотаени чувства.
Семейство Рендъл живееха в отдалечена от общежитията отделна къща от другата страна на горичката досами библиотеката. През слънчевите дни госпожа Рендъл обичаше да се разхожда до училището и обратно през смълчаните брястове и ели. Обикновено използваше една добре утъпкана пътечка, която обаче бе прекъсната от малък поток. През есента тя с лекота успяваше да го прескочи, но сега, с количката пред нея, потокът се превръщаше в сериозно препятствие.
Съпругът й се труди упорито цели шест седмици, докато построи малкото мостче. Първо отряза дъските с триона в училищната работилница, после ги заглади и най-сетне грижливо подбра подпорните греди, два пъти по-дебели, отколкото бе нужно. По време на вечерята, в деня, когато мостчето бе готово, госпожа Рендъл целуна съпруга си в столовата пред всички ученици и колеги. Целуна го продължително и влюбено. За пръв път си позволяваше подобно нещо пред момчетата. Джеф впери поглед в недокоснатата си вечеря, а стомахът му се сви в ледена, враждебна буца.
На следващия ден излезе да се поразходи в горичката. Искаше да бъде сам, да разчепка ужасните чувства, бушуващи в него. Но когато стигна до мостчето, нещо в него се повреди.
Мозъкът му просто отказа да функционира и докато вдигаше първия камък, за да го захвърли с все сила към перилата, в гърдите му се надигна неизпитвана дотогава ярост.
Той отново и отново хвърляше най-големите и тежки камъни, които успяваше да повдигне. Носещите греди се оказаха най-трудни за разрушаване. Бяха дебели и направени така, че да издържат голяма тежест. Но дори и те не устояха на яростните атаки на Джеф и най-сетне поддадоха и рухнаха в потока заедно с целия, натрошен на трески мост.
Когато приключи с пъкленото си дело, Джеф се изправи запъхтян над останките от труда на господин Рендъл. Тогава погледът му се плъзна по отсрещния бряг и съзря госпожа Рендъл, която стоеше на пътеката и го наблюдаваше. Лицето, обожавано от него месеци наред, се бе превърнало в непроницаема маска и го гледаше втренчено. Погледите им останаха вкопчени в продължение на няколко секунди, след което Джеф се обърна и хукна да бяга.
Мислеше си, че ще го изключат, но никой така и не пророни дума за инцидента. От този ден Джеф дори и не доближи масата на семейство Рендъл. Избягваше ги, доколкото му бе възможно. Учителката по френски продължи да се отнася все така любезно, дори и мило с него в клас и в края на годината Джеф получи отличен…
Той хвърли едно камъче в мързеливите води на потока и го изгледа как отскочи от друг камък и потъна. Разрушаването на моста бе злобна, непростима постъпка и въпреки това госпожа Рендъл му бе простила и дори го бе защитила. Добротата й стигна дотам, та да не го засрамва още повече, като изрази опрощението си с думи. Сигурно бе отгатнала подтика на безумната му ярост, довела го до такива крайности, и се бе досетила, че детската му психика е възприела любовта към съпруга и детето й като висша форма на предателство.
А по онова време Джеф без съмнение възприемаше нещата точно по този начин. Случката се оказа първата му среща, запознанството му с изгубената надежда.
Сега вече знаеше какво го е накарало да се върне отново в гимназията, да дойде пак на тази поляна, свързана с младежките му години. Водеше го чувството за безвъзвратна загуба, но този път на по-високо ниво. Сега нямаше да позволи на нетърпимата болка да го пречупи. Идваше краят на разрушените мостове. Трябваше да свикне да върви напред и да строи, вместо да разрушава, въпреки агонията от смъртта на дъщеря му, въпреки знанието, че има неща, които просто няма да се повторят.
Петък вечер в единадесет без четвърт поне двадесет двойки се прегръщаха в сенките пред девическото общежитие „Харис Хол“. Обвили ръце един около друг, момичетата и момчетата трескаво притискаха устни, за да използват максимално последните минути преди възпитателката да се появи на входа и да прибере младите дами по стаите им. Джеф и Джуди седяха на една каменна пейка далеч от влюбените двойки. Джуди бе разстроена.