Този път двамата с Франк Мадок се бяха разделили скоро след успеха в дербито на Кентъки. Нищо неподозиращият му някогашен съдружник, основал заедно с него финансовата империя, бе завършил право в университета „Колумбия“ и сега бе младши адвокат в една кантора в Питсбърг.
Младото семейство се засели в приятна къщичка в псевдоколониален стил на „Чешър Бридж Роуд“ в Атланта, която трябваше да изплаща, а Джеф нае четири стаи за офис в една сграда, принадлежала някога нему. Пет дни в седмицата той обличаше костюм, слагаше вратовръзка и отиваше на работа. Пожелаваше добър ден на секретарката и помощниците си, заключваше се в кабинета си и четеше. Софокъл, Шекспир, Пруст, Фокнър… всичко онова, което преди бе възнамерявал да прочете, но все не успяваше.
Когато станеше време да си ходи, Джеф обикновено надраскваше няколко лаконични бележки на колегите си в смисъл, че не бива да рискуват с неутвърдили се на пазара компании като „Сони“, а трябва да се погрижат дялът им в нещо стабилно, като например „Ей Ти енд Ти“, да продължи да нараства. Той внимателно направляваше малката фирма далеч от всякакъв внезапен успех, като в същото време се грижеше съдружниците му да живеят охолно, без да се набиват на очи, и да останат здраво окопани във високите етажи на средната класа. Колегите му рядко се отклоняваха от препоръките на Джеф, а когато го правеха, загубите балансираха печалбата, така че в крайна сметка планът му работеше безотказно.
Вечер двамата с Джуди си седяха у дома и гледаха заедно „Смейте се“ или „Името на играта“, после понякога изиграваха една-две игри на думи и си лягаха. Ако през почивните дни времето бе хубаво, излизаха с яхта по езерото Лание, играеха тенис или просто се разхождаха из парка „Галауей“.
Животът си течеше тихо, спокойно и нормално до крайност. Джеф бе напълно удовлетворен от това. Състоянието му нямаше нищо общо с онзи възторг, надигащ се в гърдите му, докато гледаше как Гретхен расте в имението в Дъчес, но все пак бе щастлив и в мир както със себе си, така и със света наоколо. За пръв път дългият му, хаотичен живот потичаше в естественото си русло, без превратности.
Джеф зарови пръсти в пясъка, изправи се на лакът и засенчи очите си от слънцето със свободната ръка. Джуди спеше на хавлията до него, без да изпуска страницата, до която бе стигнала в „Челюсти“. Той нежно целуна полуотворените й устни.
— Искаш ли малко „Пиня колада“? — попита Джеф, докато жена му се протягаше. — Имаме още около половин термос.
— Мммм. Искам само да си лежа тук. Ако може поне двадесет години.
— Лежи си тогава, но гледай на всеки шест месеца да се обръщаш на другата страна.
Джуди изви врат, за да погледне дясното си рамо, и леко почервенялата кожа я накара да се намръщи. Тя се завъртя по гръб и се примъкна до него. Джеф отново я целуна, но този път по-продължително.
На няколко метра от тях лежеше друга двойка, чието радио работеше. Джеф прекъсна целувката, когато музиката спря и говорителят със силен акцент зачете бюлетина за показанията на Джон Дийн по делото „Уотъргейт“, дадени същия ден.
— Обичам те — каза Джуди.
— Обичам те — отвърна той и докосна порозовялото от слънцето връхче на носа й. И Господ му беше свидетел колко много я обичаше всъщност.
Всяка година Джеф си позволяваше месец и половина отпуска просто за да може ефективно да се преструва, че се труди. Изкуствено наложените ограничения придаваха на това време още по-голямо очарование. Миналата година бяха обиколили цяла Шотландия с велосипеди, а това лято възнамеряваха да прелетят над винарските райони на Франция с балон. Точно в този момент обаче на Джеф му се искаше да бъде именно тук, в Ямайка, на плажа Охо Риос с жената, която бе донесла толкова радост в разпиляния му живот.
— Огърлица за красивия мадам, мосю? Хубав огърлица с миди?
Хлапето, спряло се до тях, имаше не повече от осем-девет години. Ръцете му бяха отрупани с десетки огърлици и гривни от крехки мидени черупки. По чаршафа, увит около бедрата му, пък бяха накачени пъстро оцветени обеци, изработени от същия материал.
— Колко искаш за… онази там?
— Осем шилинг.
— Ако я дадеш за лира и шест шилинга, вземам я.
Момчето повдигна вежди и объркано го изгледа.
— Хей, ти май ку-ку, мосю. Ти трябва смъква цена, а аз вдига, не обратно.