— Добре, нека тогава бъдат две лири.
— Няма спори с теб, мосю. Ето ти я. — Момчето бързешком свали огърлицата от ръката си и я подаде на Джуди. — Ако иска купи още от мен, аз има много. Всички на плажа познават. Казва Ренар, окей?
— Окей, Ренар. Приятно е да се пазари човек с теб.
Джеф му подаде две банкноти от по лира, които момчето ухилено пое и хукна нататък по плажа.
Джуди сложи огърлицата на врата си и поклати заканително глава, като едва сдържаше усмивката си.
— Как не те е срам да се подиграваш така с бедното дете.
— Можеше и по-зле да е — усмихна се Джеф. — Ако се беше помаял още минута-две, сигурно щеше да избяга не с две, а с четири-пет лири.
Джуди сведе поглед да оправи огърлицата си и когато отново вдигна очи, в тях се четеше тъга.
— Толкова си добър с децата — каза тя. — Това е единственото, за което съжалявам, че никога няма…
Джеф постави пръст на устните й и я накара да замълчи.
— Ти си моето дете. Друго не ми трябва.
Никога нямаше да й каже, нито пък да я остави сама да се досети за вазектомията, която си направи през 1966, малко след като започнаха да се любят. Никога повече нямаше да даде живот на друго човешко същество, както бе дал на Гретхен, само за да види после, че цялото й съществуване е изтрито, сякаш не е било. За всички хора освен за Джеф дъщеря му не живееше дори и в спомените. Не искаше дори и да си го представя, но ако бе осъден отново да изживее живота си, нямаше да обрече на това състояние на абсолютна безтегловност друго същество, което не само бе обичал, но и създал.
— Джеф… мислех си.
Той погледна жена си, като се опитваше да не показва болката и вината, която изпитва.
— За какво?
— Не можем ли… Няма нужда да ми отговаряш веднага, просто си помисли по въпроса… Не можем ли да си осиновим дете?
В продължение на няколко секунди Джеф я гледаше мълчаливо. Гледаше любовта, изписана по лицето на Джуди, нуждата от още отдушници, чрез които тази любов да излезе навън.
В крайна сметка децата нямаше да са негови. Дори ако ги заобичаше, той нямаше да е отговорен за появата им на този свят. Те вече съществуваха, бяха родени от някого. Най-лошото можеше отново да се случи, но те щяха да продължат да живеят макар и по друг начин.
— Да — каза Джеф. — Много бих се радвал да си осиновим дете.
Пътуваха към някакво място, наречено Ърлс Форд, на южния край на голямата планина Апалачи. Трябваше да стигнат до точката, в която Северна и Южна Каролина се срещаха с горния край на Джорджия. Бяха всичко на всичко шест сала, черни и не особено привлекателни на вид съоръжения, напомпани в базовия лагер и с мъка довлечени до брега на река Шатуга. Джеф, Джуди и децата деляха един сал с жизнерадостна посивяла жена и с водача си — младеж на около двадесет години със загорели от слънцето ръце и лице.
Мързеливото течение носеше сала по прозрачните води и Джеф се присегна да затегне по-здраво спасителната жилетка около крехкото телце на Ейприл. Дуейн видя бащинската загриженост и с мъжествена решителност сам се зае със своята жилетка.
Ейприл бе очарователно русичко момиче, чиито истински родители бяха малтретирали жестоко. Брат й пък бе умно и съобразително дете, изгубило майка си и баща си в автомобилна катастрофа. Ако имаха възможност, Джеф и Джуди може би нямаше да изберат точно тези имена за децата си, но по време на осиновяването Ейприл и Дуейн бяха на четири и шест години, така че една промяна на малкото име само допълнително би объркала представите им за света.
— Татко, виж! Елен, елен! — извика дъщеря му и протегна ръка по посока на отсрещния бряг с озарено от възхита личице. Животното ги изгледа спокойно. Явно не му се искаше да прекъсва обяда си само защото е видяло някакви странни същества, но въпреки това от стойката му личеше, че е готово да побегне всеки момент.
Скоро обраслите с дървета брегове от двете им страни започнаха да се издигат и да се превръщат в плетеница от скали. Колкото по-навътре в каньона навлизаха, толкова повече се усилваше скоростта им и скоро флотилията от салове се носеше из първите бързеи. Децата пищяха от удоволствие, докато салът криволичеше и се извърташе надолу по течението.
След като пенливите бели води се успокоиха и салът отново се понесе мързеливо, Джеф хвърли поглед към Джуди и с облекчение видя, че тревожното й изражение е заменено от радостна възбуда, не по-малка от тази на децата. Тя определено се тревожеше, преди да се впуснат в това приключение, но Джеф не искаше да лиши Ейприл и Дуейн от нещо толкова вълнуващо като пътешествие със сал.