Експедицията спря на един малък остров и Джуди набързо разопакова обяда, който носеше в непромокаема чанта. Джеф задъвка една пилешка кълка и докато отпиваше от студената си бира, наблюдаваше Ейприл и Дуейн, който изследваха триъгълния къс земя. Любопитството и въображението на децата не преставаше да го удивлява. Погледнат през техните очи, този стар и износен свят отново ставаше привлекателен. Когато двамата с Джуди решиха да ги осиновят, Джеф успя да купи акции на „Епъл“ и „Атари“ точно навреме. Не бяха много, а просто достатъчно, за да увеличат семейния доход. С тяхна помощ се сдобиха с по-голяма къща на „Уест Пейсис Фери Роуд“ с обширен двор, плитко езерце и три могъщи дъба — идеално място за игра.
Саловете отново потеглиха и на около километър по-надолу по реката преодоляха следващата, този път по-дълга поредица от бързеи. Водите вече се движеха доста по-буйно, дори и на по-широките места, но Джеф виждаше, че жена му е престанала да се страхува от реката и наслаждението от гледката заедно с тръпката на приключението са я обзели изцяло. Тя здраво стискаше ръката му, докато преминаха най-опасното място при Бъл Слюиз, и когато страшното свърши, водата отново се успокои, а слънцето занаднича иззад огромните борове.
Ейприл и Дуейн не скриха разочарованието си при вида на автобуса, който трябваше да ги отведе обратно в Атланта, но Джеф знаеше, че за тях приключенията, също както и лятото едва сега започват. Скоро щеше да отведе семейството си на дълго и спокойно двумесечно пътешествие из Италия и Франция. Следващата година възнамеряваше да ги изненада с екскурзия до Япония и необятната шир на Китай, станала отново достъпна.
Искаше му се да видят всичко; да изпитат цялата слава, да изживеят всяко чудо, което светът бе способен да им предложи. И все пак не можеше да потисне страха си, че скоро всички тези спомени заедно с цялата любов, която им бе дал, ще бъдат заличени от сила, не по-малко разбираема за него, отколкото за тях.
След три дни гърдите му ужасно започнаха да го сърбят на местата, където бяха залепени електродите, но той не позволяваше и един от тях да бъде откачен дори и за минута.
Джеф знаеше, че сестрите го презират от цялата си душа. Присмиваха му се, когато си мислеха, че са се отдалечили достатъчно, за да не ги чува. Фактът, че трябва да прислужват на напълно здрав хипохондрик, който на всичкото отгоре заема и легло, предназначено за болни хора, ги изпълваше с отвращение.
Лекарят му също изпитваше подобни чувства и ги бе заявил напълно открито. И все пак Джеф продължаваше непреклонно да настоява на своето. Най-сетне, след като направи солидно дарение за доизграждане на болницата, се съгласиха да го приемат за една седмица.
И по-точно за третата седмица на октомври 1988. Ако нещо щеше да се случва, сега бе времето да стане.
— Здравей скъпи, как се чувстваш?
Джуди носеше ръждивокафяв есенен костюм, а косата й бе събрана в отпуснат кок.
— Навсякъде ме сърби. Иначе съм добре.
Тя се усмихна и чертите й се извиха в лукаво изражение, нетипично за все още невинното й лице.
— Мога ли да те почеша някъде?
Джеф се изсмя.
— Нямам нищо против, но май ще се наложи да изчакаме няколко дни, докато ме откачат от тези кабели.
— В такъв случай — каза Джуди и повдигна двете хартиени торби в ръката си, от книжарница „Оксфорд“ и от музикалния магазин „Търтъл“ — ето ти някои развлечения, докато чакаш.
Беше му купила най-новите криминалета на Травис Макгий и Дик Франсис (в този живот се бе запалил по тях), както и нова биография на Андре Малро39 и история на параходната компания „Кунард“. Въпреки че не знаеше много неща за него, Джуди все пак разбираше естеството на интересите му. В другата чанта кротуваха една дузина компактдискове, като се започне от Бах и Вивалди и се стигне до дигитална преработка на „Сержант Пейпър“. Тя пъхна един от лъскавите дискове в портативното устройство и гениалните акорди на „Канон в До“ от Пахелбел изпълниха стаята.
— Джуди… — започна Джеф, но гласът му го предаде. Той се прокашля и опита отново: — Исках само да знаеш… колко много винаги съм те обичал.
Тя успя да отговори със спокоен тон, но тревогата в очите й я издаде:
— Винаги ще се обичаме. Поне се надявам да е така. Още дълги, дълги години.
39
Андре Малро (1401–1476) френски писател и политик, занимавал се и с история на изкуството. — Б.пр.