— Шарла Бейкър.
— Точно така. Ходи ли ти се в Париж?
Шарла го изгледа удивено.
— Имаш ли нещо против само да довърша това разиграване?
— Самолетът за Ню Йорк излита след три часа. Оттам има директна връзка с „Еър Франс“. Значи разполагаш с достатъчно време да си събереш нещата.
Тя опита да спечели с шестнадесет, но се провали.
— Ти какво, да не си принцът от приказките?
— Не, от плът и кръв съм. Тръгваш ли?
Шарла повдигна рамене и осребри няколкото останали й чипа.
— Разбира се. Защо не?
— Правилно — съгласи се Джеф. — Защо пък не?
Сладникаво острата миризма на стотина димящи „Голоаз“ и „Житан“ се носеше на талази в клуба като задушлива мъгла. В сумрака Джеф виждаше Шарла, танцуваща в ъгъла сама, със затворени очи, пияна. В този живот май пиеше повече, отколкото я помнеше преди. А може би просто се стремеше да не изостава от него, а той определено се наливаше и поглъщаше повече алкохол, отколкото когато и да било друг път. Но ако не друго, пиенето поне го правеше общителен. Тази вечер на масата му седяха пет-шест души, половината от тях очевидно някакви „студенти“, което не им пречеше да се интересуват повече от нощния живот на Париж, отколкото от книгите и учебниците си.
— В Америка и вие имате такива клубове, hein40? — попита Жан-Клод.
Джеф поклати глава. „Каво дьо ла Юшет“ бе парижки джазклуб, покрит с патината на времето. Между каменните му стени постоянно се блъскаше музика, не по-малко натрапчива от острата миризма и дима на цигарите, от които явно живееха хората в тази страна. За разлика от новоизмислените дискотеки този сорт развлечение никога нямаше да открие благоприятна почва в Щатите.
Мирей, дребничката, червенокоса приятелка на Жан-Клод, пусна една крива усмивка.
— C’est dommage41 — каза тя. — Никой не харесва черните в родината им, затова им се налага да идват тук, та да свирят музиката си.
Джеф махна неопределено с ръка и си наля нова чаша червено вино. Настоящите расови проблеми на Америка бяха любима тема на разговор във Франция, но той не искаше и нямаше намерение да се забърква в подобни дискусии. Не искаше да говори за нищо сериозно, за нищо, което може да го накара да мисли или да си спомня.
— Трябва да отидеш в Африка — продължи Мирей. — Там е страшно красиво и има какво да се научи.
Двамата с Жан-Клод току-що пристигаха в Париж след месец, прекаран в Мароко. Джеф единствено от любезност не спомена скорошното фиаско на Франция в Алжир.
— Attention, attention, s’il vous plait! — Собственикът на клуба бе излязъл на сцената и се опитваше да каже нещо, ниско приведен над микрофона. — Mesdames et messieurs, copains et copines… Le Caveau de la Huchette a la plaisir extraordinaire de vous presenter le горещия блус… avec le maitre du блуса, personne d’autre que — Monsieur Sidney… Bechet!42
Последваха оглушителни аплодисменти, а старият, отритнат от родината си музикант се появи на сцената с кларнет в ръка. Той откри вечерта с едно доста раздвижено парче — „Блус в пещерата“ — и продължи с невероятна секси-преработка на „Франки и Джони“. Шарла не спираше самотния си танц в ъгъла, а тялото й следваше всяка извивка на музиката. Джеф изпразни бутилката с вино и махна да му донесат нова.
Старият блусмен се усмихна и кимна, след като изсвири и второто парче, а младите хора в заведението не поскъпиха овациите си за тази непозната музикална форма.
— Мерси, мерси, мерси! — поблагодари им Бешей. — Mon français n’est pas très bon43 — осведоми ги той със силен американски акцент, — затова искам да ви кажа, че само като ви гледам, личи, че знаете какво е блус. Чухте ли ме?
Поне половината от младежите в клуба разбираха достатъчно английски, за да отвърнат ентусиазирано:
— Mais oui! — извика тълпата. — Bien sur!44
Джеф надигна току-що напълнената си чаша с вино и се остави на музиката да го отнесе далеч и да изтрие всички спомени от съзнанието му.
— Добре тогава — продължи Бешей от сцената и избърса мундщука на кларнета си. — В следващото парче сякаш е скрита душата на блуса. Има блус за хора, които никога са си нямали нищичко, и това е тъжният блус… но най-сърцераздирателен е онзи, за хората имали всичко на този свят. За хората, които са изгубили всичко и знаят, че то вече никога няма да се върне при тях. Страданието им няма граници и не може да се сравни с нищо друго. Значи за тези хора има специален блус, който ние наричаме „То бе при мен, ала от него няма вече ни следа“.
42
Внимание, моля за внимание!… Дами и господа, приятели и приятелки… „Льо Каво дьо ла Юшет“ има изключителното удоволствие да ви представи горещия блус… с майстора на блуса, самият господин Сидни… Бешей! — Б.пр.