Мирей го слушаше, без да го прекъсва. Снишаващото се слънце освети косата й и я превърна в пламъци, а лицето й остави в сянка. Най-сетне гласът му секна под тежестта и абсурда на онова, което се опитваше да й разкаже.
Вече беше паднал мрак и тъмнината не му позволяваше да види изражението на Мирей. Дали го мислеше за откачен, или пък отдаваше откровенията му на въздействието на опиума? Мълчанието й започна да подкопава основите на неимоверното облекчение, което бе почувствал, докато разказваше.
— Мирей, не исках да те шокирам, но…
Тя застана на колене и обгърна врата му с тънките си ръце.
— Много животи — прошепна Мирей, — много болка.
Джеф прегърна младото й слабо тяло, притисна го към себе си и с пълни гърди пое напоения с мирис на борова смола въздух. През дърветата до ушите им достигна откъслечен смях, последван от ясните, нежни и весели акорди от последната плоча на Силви Вартан.
— Viens51 — подкани го Мирей и като се изправи, му протегна ръка. — Хайде да се включим в купона. La vie nous attend.52
През август, когато дъждовете отново започнаха, всички се прибраха обратно в Париж. Мирей така и не отвори дума за откровенията на Джеф в хотелската градина в Сен Тропе и явно ги бе отдала на възбудата от наркотиците. Това разрешение на въпроса напълно устройваше Джеф. Що се отнасяше до Шарла, двамата въобще не разговаряха за груповия секс и наркотиците, станали част от ежедневието им. Нещата просто се бяха случили и продължаваха да се случват. Нямаше смисъл да ги обсъждат, при положение че всички си прекарваха добре.
Една от новите двойки, която периодично се появяваше и изчезваше от компанията им, ги покани на partouze53 на улица „Шатьолие“, намираща се на няколко пресечки северно от площада, който всички щяха да продължат да наричат „Плас дьо л’Етоал“ до смъртта на Де Гол през 1970. Този partouze бе един от няколкото процъфтявали през двадесетте години и се провеждаше в добре поддържана и подредена с вкус сграда. В преддверието имаше колекция от стари кукли, поместена в стъклени шкафове, дебелият килим бе напълно в тон със стените, на които пък висяха репродукции на тема fin de siècle54… Имаше и трима униформени прислужници със задачата да се грижат за тридесет-четиридесет голи двойки, които сновяха непрестанно из обширните, грижливо оборудвани спални, изпълнили двата етажа на сградата.
Компанията от Сен Тропе започна да посещава patrouze редовно в края на всяка седмица. Една вечер Джеф и Шарла направиха тройка с енергична американска старлетка, току-що пристигнала в Париж, която скоро щеше да се прочуе повече с радикалните си феминистки възгледи вместо с актьорския си талант. Друг път пък Мирей, Шарла и Чика си организираха импровизирано състезание, за да проверят коя от тях първа ще успее да изчука двадесет мъже за една вечер. Шарла спечели.
Джеф бе удивен от факта колко бързо този несекващ секс с красиви непознати се превръщаше в нещо съвсем естествено. Порази го и фактът, че подобни забавления могат да преминат без дори капка страх от чумите на неговото време — херпес и СПИН. Това ефирно чувство за неуязвимост обвиваше декадентските им сбирки в една позабравена атмосфера на невинност — човек имаше чувството, че е попаднал сред тълпа от голи деца, забавляващи се в Едемската градина преди Грехопадението. Той се чудеше какво ли е станало с тези partouze както тук, така и в останалата част на Европа и Америка през осемдесетте години. Ако въобще бяха оцелели, те сигурно представляваха срещи на параноици, наплашени от болести и разяждани от чувство за вина.
Осемдесетте години: десетилетие, белязано от загуби, разбити надежди и смърт. Джеф щеше да преживее всичко това още веднъж, и то съвсем скоро.
9.
Още не бяха изкарали цял месец в Лондон, когато се запозна с момичето, предложило му ЛСД. Всъщност я срещна на излизане от една аптека в Челси. После доста се посмяха над това и над чашите с кампари и сода. Джеф разправяше, че отишъл в аптеката да му изпълнят рецептата и получил точно каквото иска. Момичето намери това за смешно, въпреки че, разбира се, намекът й убягна; щеше да мине още поне година, преди „Стоунс“ да запишат парчето.
Довери му, че се казва Силвия, макар че всички й викали Сила, „също като певицата Сила Блак, нали я знаеш“? Баща й и майка й живеели в Брайтън (момичето направи кисела гримаса), но тя държала апартамент в Южен Кенсингтън заедно с още две приятелки. Работела в „Грани Тейкс а Трил“, откъдето можела да купува всичките си дрехи на половин цена — например късата синя пола от винил и жълтите фигурални чорапи, които носеше в момента.