Задълбоченото разглеждане на проблема, извършено с рядко срещано кинематографично прозрение, майсторски убеждаваше зрителите в непоносимата ирония от смъртта на мъртво родени надежди. Джеф бе развълнуван до сълзи заедно с останалите зрители в киносалона и годините, които бе прекарал в доброволно отшелничество далеч от света, станаха на пух и прах само за два часа.
Освен това целият филм бе нов. Джеф просто не можеше да е пропуснал подобно великолепно творение, в което всяка сцена бе изпипана до съвършенство. Щеше да го забележи поне в един от предишните си животи.
На всичко отгоре надписите предизвикаха у него не по-малко удивление, отколкото самият филм: режисьор — Стивън Спилбърг… сценарист и продуцент — Памела Филипс… консултант и автор на специалните ефекти — Джордж Лукас.
Това бе невъзможно! Спилбърг дори още не бе започнал снимките за първия си голям филм — „Челюсти“. Що се отнася до Джордж Лукас, той трябваше да изчака още две години, докато привлече вниманието на филмовата индустрия с „Междузвездни войни“. Но най-интересното, най-озадачаващото в цялата история си оставаше въпроса — коя, по дяволите, е Памела Филипс?
— Не ме интересува нищо друго освен времето, Алън. Искам да уредиш тази среща, и то следващата седмица.
— Господин Уинстън, разберете, че това просто не е толкова лесно. Хората там долу са си изградили своя собствена йерархия и в момента тази жена се подвизава по върховете й. Поне половината от холивудските сценаристи и продуценти се опитват да се срещнат с нея, за да…
— Работата е там, че аз не искам да й продавам нищо, Алън. Аз съм бизнесмен, а не кинаджия.
Човекът от отсрещната страна посрещна думите му с многозначително мълчание и Джеф се досещаше какво си мисли. Той чуваше клиента си за пръв път от девет години насам. И какъв бизнесмен въобще можеше да бъде подобен човек? Джеф Уинстън бе отшелник, саможивец, появил се в брокерската им къща в Сан Франциско един-единствен път през 1965, за да им остави за доверително управление значителна сума пари. Оттогава живееше из пущинаците и от дъжд на вятър им пращаше почти шифровани нареждания да купуват огромни пакети акции от някоя неизвестна или закъсала компания. И все пак, и все пак…
— На колко възлиза капиталът ми понастоящем, Алън?
— Съжалявам, господин Уинстън, но в момента просто не разполагам с цялата нужна информация, за да ви отговоря. Вашите дела са доста сложни и стойността на акциите постоянно се мени; ще са ми необходими поне няколко дни…
— Кажи ми приблизително.
— Ами като се вземат предвид възможните колебания на…
— Казах ти, че искам приблизителна оценка и точността е последното, на което държа. Искам я веднага.
Събеседникът му уморено въздъхна.
— Около шестдесет и пет милиона, плюс-минус пет милиона долара. Разбирате, че не водим…
— Да, разбирам. Просто искам и ти да разбереш за какво става въпрос. Става въпрос за човек с доста пари като мен, който търси къде да инвестира и за друг човек, за чиито дела свежият приход на капитали е абсолютно наложителен. Сега схващаш ли какво се опитвам да кажа?
— Без съмнение, господин Уинстън. Но искам само да ви напомня, че в момента компанията на госпожица Филипс е напълно задоволена откъм свеж капитал поради простата причина, че филмът й се продава отлично. Така че точно сега инвеститорите може би не са първата й грижа.
— Аз пък не се съмнявам, че тя ще оцени дългосрочните перспективи на моя интерес. А ако не ги оцени, използвайте друг подход — в края на краищата нямате ли човек с връзки във филмовата индустрия?
— Ами… мисля, че Харви Грийнспан, който работи в клона ни в Лос Анджелис, обслужва клиенти с връзки в студията.