Пролетта на 1963.
Нямаше кой знае какъв избор.
2.
До края на вечерта Джеф се разхожда из центъра на Атланта. Очите и ушите му постепенно се нагаждаха към детайлите на оживялото минало — надписите „За бели“ и „За цветнокожи“ по вратите на градските тоалетни, задължителните шапки и ръкавици на жените, рекламата, мярната във витрина на пътническа агенция за редовен курс на „Куин Мери“ до Европа, неизменната цигара, висяща от пръстите на мъжете, с които се разминаваше. Когато накрая огладня, вече минаваше единадесет и той влезе в закусвалнята на „Файв Пойнтс“ за сандвич и бира. Струваше му се, че разпознава безличния бар отпреди двадесет и пет години като място, където са се отбивали с Джуди да хапнат набързо след някое кино, но вече бе толкова объркан и изтощен от неспирния поток нови, но стари гледки и места, че не бе сигурен в нищо. Всяка витрина, всеки минувач му изглеждаха смътно познати, въпреки че, естествено, не бе възможно да си спомня всичко, което виждаше. Сякаш бе изгубил способността да различава неверните, изкривени спомени от тези, които бяха без съмнение истински.
Усети отчаяна нужда да поспи, да се изключи за малко от всичко и може би, противно на всяка надежда, да се събуди отново в света, който бе напуснал. Най-силно желаеше да се скрие в някоя анонимна, безлична хотелска стая, без изглед към променения градски пейзаж, без радио и телевизия да му напомнят какво се бе случило. Само че нямаше достатъчно пари и, разбира се, нямаше кредитни карти. И тъй като все пак не му се щеше да нощува в Пиемонт парк, нямаше друг избор, освен да се върне в „Емъри“, в стаята си. Може би Мартин щеше да е заспал.
Но той не спеше. Напълно буден, съквартирантът му седеше на бюрото и прелистваше брой на „Хай Файделити“. Когато Джеф влезе, Мартин го изгледа хладно и остави списанието.
— Е? Къде, по дяволите, беше?
— Из града. Мотах се по улиците.
— И не ти остана време да се помотаеш край бара на Дули, а? Или например случайно да минеш през кино „Фокс“? Едва не пропуснахме първата част на проклетия филм да те чакаме.
— Съжалявам, аз… не ми се идваше. Не тази вечер.
— Е, поне можеше да оставиш бележка, майка му стара! Даже на Джуди не си се обадил! Направо се побърка от тревога.
— Виж, наистина съм скапан. Не ми се говори.
Мартин се изсмя саркастично.
— По-добре си приготви речта за утре, ако смяташ пак да се видиш с Джуди. Ще бъде страшно бясна, като разбере, че не си мъртъв.
Джеф сънува, че умира, а като се събуди, се намери пак в същата стая в общежитието на колежа. Нищо не се бе променило. Мартин го нямаше, вероятно бе отишъл на училище. Да, но днес е събота сутрин, спомни си Джеф. Имаха ли часове в събота? Не бе сигурен.
Както и да е — беше сам и реши да се възползва от случая и да се разрови из шкафа и чекмеджетата на бюрото. Спомняше си книгите — „Допълнителна защита“, „Създаването на президента — 1960“, „Пътешествие с Чарли“2. Плочите в новите им, лъскави, ненадраскани обложки извикаха хиляди чувствени образи от дните и нощите, които бе прекарал в слушане на музика — Стан Гетс и Жоао Гилберто, триото Кингстън, Джими Уидърспуун, десетки други — повечето отдавна износени или изгубени.
Включи грамофона „Харман-Кардон“, подарък от родителите му за Коледа, пусна „Дезафинадо“ и продължи да тършува из младежките си притежания — закачалки с провесени дънки „h.i.s.“ с подгънати маншети на крачолите, спортни якета „Ботани 500“, купа от турнира по тенис на училището в Ричмънд, което бе завършил, преди да постъпи в „Емъри“, колекция от очила „Хърикейн“, прилежно увити в парче плат, купени от магазина на Пат О’Брайън в Ню Орлиънс, спретнати купчинки броеве на „Плейбой“ и „Вог“.
Някъде отдолу се показа кутия с писма и снимки. Джеф я измъкна и седна на леглото да я разгледа. Намери свои снимки от детските си години, моментни снимки на момичета, чиито имена отдавна бе забравил, две серии от шаржови фотографии… и малък плик със семейни снимки — майка му, баща му и малката му сестра на пикник, на плажа, около коледната елха.
Инстинктивно пребърка джобовете си за дребни, откри монетния автомат на етажа и поиска от информацията в Орландо отдавна забравения си стар домашен номер.
— Ало? — обади се майка му с онзи разсеян тон, който с годините бе ставал все по-разсеян.
— Майко? — опита Джеф.