Умряла от сърдечен удар на тридесет и девет години. През октомври 1988 година.
— Кой ден? — прекъсна я Джеф.
— Осемнадесети. Също както и ти, само че в един и петнадесет.
— Девет минути по-късно — усмихна се той. — Видяла си повече от мен, видяла си бъдещето.
Това почти я накара да се усмихне.
— Бяха доста скучни девет минути — продължи Памела. — Като не броим смъртта.
— Къде беше, когато се събуди?
— В хола на къщата на родителите ми. Телевизорът работеше и повтаряха „Моята малка Марджи“. Бях на четиринадесет години.
— Божичко, и какво направи… Вкъщи ли си бяха родителите ти?
— Майка ми бе излязла по магазините, а баща ми беше още на работа. Не бях на себе си. Обикалях около час из къщата, рових из дрехите си в гардероба, прелиствах дневника си, изгубен в колежа… гледах се в огледалото. Не спрях да плача. Мислех си, че съм мъртва и това е някакъв странен начин, по който Бог е решил да ми даде последна възможност да се сбогувам с живота. Последният удар дойде на вратата. Искрено вярвах, че ако прекрача прага, ще се озова в рая или в ада или в преддверието, въобще където и да е, но не и на земята.
— Значи си вярваща?
— Не, умът ми просто се луташе из всички тези неясни образи и страхове. Забвение може би е по-точна дума. Сигурно съм очаквала да изпадна в забвение в мига, в който прекрача прага. Мъгла, пустош… просто смърт. И когато майка ми се прибра и мина през същата тази врата, изпаднах в ужас. Помислих я за предрешено привидение, дошло да ме замъкне в пъкъла, и неистово се разпищях.
Доста време й трябваше да ме успокои. Обади се на семейния ни лекар, който пристигна и ми би инжекция — вероятно демерол, — от която заспах. Когато отново се събудих и видях баща си до леглото с много притеснено изражение, започнах да осъзнавам, че не съм мъртва. Той не искаше да ставам, но аз скочих от леглото и изтърчах през входната врата на двора, както си бях по нощница… и, естествено, нищо не се случи. Околните къщи си стояха точно както ги помнех. Кучето на съседите доприпка при мен и приятелски облиза ръката ми. И кой знае защо това отново ме разплака.
Следващата седмица си останах у дома. Преструвах се на болна, не ходех на училище, лежах по цял ден из стаята си и мислех.
… В началото се опитвах да си обясня какво се е случило, но не след дълго разбрах, че съм се захванала с непосилна задача. И тъй като дните си минаваха, без нищо да се промени, започнах да размишлявам какво ще правя занапред.
Не забравяй, че нямах възможностите, с които си разполагал ти. Бях на четиринадесет, учех в прогимназията и живеех с родителите си. Нямаше как да залагам на коне или да отида в Париж. Бях заклещена отвсякъде.
— Не ще да ти е било леко — забеляза съчувствено Джеф.
— Беше ужасно, но някак си се справих. Просто нямах друг избор. Станах… Принудих се отново да се превърна в малко момиче и да забравя всичко преживяно през първия си живот: колеж, брак, деца…
Тя млъкна и заби поглед в пода. Джеф си спомни Гретхен и протегна ръка към рамото на Памела, за да я успокои по някакъв начин, но тя се отдръпна.
— Както и да е — продължи домакинята му, — след няколко седмици или месеци първото ми съществуване започна да избледнява и да ми прилича на дълъг сън. Тръгнах отново на училище и започнах да уча уроците си, сякаш никога преди това не съм го правила. Станах много срамежлива, по цял ден висях над книгите и въобще — пълна противоположност на първото съществуване. Не ходех на срещи с момчета и спрях да се мъкна с тайфата, с която излизах преди. Не можех да понасям спомените за възрастните, в които щяха да се превърнат след години приятелите ми от детинство. Исках да се изключа, да се престоря дори пред себе си, че такива спомени не съществуват.