— А каза ли… на някого?
Тя отпи от бирата си и кимна.
— Веднага щом се разкрещях след първото си събуждане, родителите ми ме пратиха на психиатър. Проведохме няколко сеанса и аз реших, че мога да й се доверя, така че започнах да й обяснявам какво ми се е случило. Тя се усмихваше, издаваше окуражителни възклицания и въобще проявяваше огромно разбиране, но аз си знаех, че мисли думите ми за измишльотини. На мен също ми се искаше да разсъждавам като нея… така че, общо взето, постигнахме единомислие. Докато не й разказах за убийството на Кенеди седмица преди да го застрелят.
Това страшно я изнерви. Тя много се ядоса и отказа да ме вижда повече. Не успя да преглътне факта, че й описах убийството с такива подробности, че тази моя „измишльотина“ внезапно се е превърнала в действителност, и то по най-ужасяващия, най-опустошителен начин.
Памела мълчаливо изгледа Джеф в продължение на няколко секунди.
— Аз също се уплаших — продължи тя. — Не само защото знаех, че ще застрелят Кенеди, но и защото бях убедена, че убиецът е Лий Харви Осуалд. Не бях и чувала дори за този Нелсън Бенет и, разбира се, не можех да знам, че ти си ходил в Далас и си се опитвал да предотвратиш убийството. Оттогава цялото ми чувство за реалност се промени. В един момент знаех всичко за бъдещето, а в следващия — нищо. Бях в друг свят, с други правила. Всичко можеше да ми се случи — да умрат родителите ми, да избухне ядрена война… или най-простото: да се превърна в напълно различен човек от този, който съм била или поне съм си представяла, че съм била.
Вместо в „Бард“ влязох в „Колумбия“ и специализирах биология, след което започнах да уча медицина. Беше ми доста трудно. Преди това не се бях интересувала много от наука и в първото ми съществуване ме занимаваше единствено изкуството. Но, от друга страна, животът ми стана по-привлекателен, тъй като вече не повтарях като папагал неща, учени преди. Навлизах в съвсем друга област, пред очите ми се разкриваше нов свят, който да приюти новото ми съществуване.
Нямах много време за приятели и нови запознанства, но по време на стажа си в колумбийската клиника срещнах един млад ортопед, който… е, не мога да кажа, че ми напомняше за първия ми съпруг, но у него открих същата енергичност, същата душевност. Само че този път имахме нещо общо помежду си — интересът ни към медицината. Преди почти не знаех с какво се занимава съпругът ми по цял ден, а той смяташе, че не ме и интересува, така че никога не обсъждаше клиентите или случаите си с мен. Но с Дейвид — така се казваше ортопедът — нещата стояха точно обратно. Говорехме си за всичко.
Джеф я изгледа въпросително.
— Нали не искаш да кажеш…
— Не, не, никога не съм му споменавала какво съм преживяла. Щеше да ме помисли за луда. Все още се опитвах да не мисля за предишния си живот, да изгоня спомените от съзнанието си, да се преструвам, че никога не ги е имало.
Двамата с Дейвид се оженихме скоро след като приключих практиката си. Той беше от Чикаго, така че се преместихме там. Съпругът ми откри частен кабинет, а аз постъпих в спешното отделение на детската болница. След като невъзвратимо бях изгубила децата си — ти поне знаеш какво е чувството, — постоянно отлагах да имам нови, като междувременно разполагах с цяла болница синове и дъщери, които отчаяно се нуждаеха от мен и… Както и да е, много обичах работата си там. Занимавах се точно с онова, за което мечтаех през цялото си съществуване на домакиня без работа в Ню Рошел, използвах ума си, вършех добро, спасявах животи…
Гласът й секна. Памела затвори очи и се прокашля.
— И после умря — обади се тихо Джеф.
— Да. Отново умрях. И пак бях на четиринадесет години, напълно безпомощна да променя дори едно скапано нещо.
Прииска му се да й каже колко добре я разбира, как знае, че най-много я е боляло заради онези болни и умиращи деца, обречени отново да изпитат същите страдания, заради изтритите й с един замах опити да им помогне; но нямаше нужда от думи. Болката бе изписана по лицето й и Джеф бе единственият човек на света, който можеше да разбере какво е загубила Памела.
— Защо не починем малко — предложи той. — Да отидем някъде да хапнем, а? Останалото ще ми го разкажеш след вечеря.
— Става — съгласи се Памела, благодарна за отсрочката. — Всъщност мога и тук да спретна нещо.
— Няма нужда, ще идем да седнем в някое от малките ресторантчета край океана, които подминахме на път за насам.