— А после какво?
— Не знам — отвърна тя. — Изглежда, имаме доста различно отношение към това, което преживяваме.
— Но в края на краищата няма с кого другиго да го обсъдим, нали?
— Нека първо ти разкажа историята докрай, става ли?
Тя бе накъсала салфетката си на ивици, които сега мачкаше една по една и хвърляше топчетата в пепелника.
— Давай — съгласи се Джеф. — Искаш ли още един коняк, или друга салфетка?
Тя го изгледа гневно и затърси сарказъм в тона му, но когато не откри, просто кимна. Джеф завъртя пръст във въздуха над главата си, за да покаже на келнерката, че искат по още едно.
— Когато умрях за втори път — започна Памела, — бях просто бясна. Веднага щом започнах да идвам на себе си в къщата на родителите ми, отново на четиринадесет години, разбрах точно какво става, макар и да не знаех защо. Искаше ми се да строша нещо, да пищя от гняв, а не от страх. По същия начин си се чувствал и ти по време на третия ти… риплей. Всичко ми се струваше толкова безсмислено — медицинското образование, болницата, децата, лекувани от мен… все едно никога не са били.
Станах крайно невъздържана и агресивна дори със собственото си семейство. Бях живяла повече години като възрастен, отколкото майка ми и баща ми, взети заедно. Да не говорим пък за двата брака, децата, лекарската практика. И изведнъж отново бях дете без каквито и да е права или възможности. Откраднах малко пари от родителите си и избягах от къщи. Беше отвратително — никой не искаше да ми даде апартамент под наем, не успях да си намеря работа… Едно самотно момиче на тази възраст не може да направи нищо без чужда помощ, освен да застане на някой ъгъл, а аз не възнамерявах да мина и през този ад. Така че се върнах в Уестпорт с подвита опашка, опустошена и невероятно самотна. Пак тръгнах на училище, където всяка минута ме изпълваше с омерзение. Не можех да си представя, че ще изтърпя за трети път да зубря онези проклети алгебрични формули, така че пропусках половината часове.
Изпратиха ме при същата психиатърка, с която вече бях минала един курс и която направо ми се обиди, когато й казах за убийството на Кенеди. Този път й наговорих куп лъжи за себе си. Дотогава знаех почти наизуст огромна част от стандартните разработки по детска психология и развитие, така че просто й казах онова, което искаше да чуе, за да може да ме изкара „девойка с тежък пубертет“, но в рамките на нормалното.
Памела млъкна, докато келнерката слагаше чашите пред тях, и отвори уста отново едва когато в близост до масата им нямаше никой.
— За да запазя поне част от разсъдъка си трезв, се върнах при първата си любов — рисуването. Родителите ми купуваха всякакви материали, каквито пожелая, а аз не ги щадях. Но за сметка на това се гордееха с изкуството ми. Беше единственото съзидателно нещо, извършено от детето им. Затваряха си очите за факта, че крада джин от домашното барче и вися до среднощ по заведенията с двадесетгодишни младежи. Опитваха се да не обръщат внимание на това, че всеки срок ми правеха последно предупреждение за изключване. Родителите ми почти бяха вдигнали ръце от възпитанието и поведението ми. Изглежда, разбираха, че зад лошото ми държание се крие нещо прекалено силно и упорито, за да могат да се преборят с него. Но за сметка на това имах талант, който си личеше отдалеч, и влагах в него всички сили, също както бях правила и с лекарската си професия. Те не можеха да не се съобразяват с това. Всички се съобразяваха.
Изключиха ме от гимназията на седемнадесет и родителите ми откриха някаква художествена школа в Бостън, където се съгласиха да ме вземат единствено заради способностите ми, без да обръщат внимание на ужасяващите ми резултати в училище. Там най-после отново разцъфнах; можех да живея като възрастен. Делях квартирата си с едно момиче от горните курсове, започнах да излизам с преподавателя си по композиция, рисувах ден и нощ. Платната ми преливаха от странни, понякога жестоки изображения: осакатени деца, падащи в черни пропасти, фотореалистични образи на гигантски мравки, изпълзяващи от направения със скалпел разрез… и други подобни съвсем нехарактерни за момиче на моята възраст. Никой не знаеше какво да мисли за мен. Първата ми изложба бе в Ню Йорк, когато станах на двадесет. Тогава и срещнах Дъстин. Той купи две от платната, а когато галерията затвори, ме покани да пийнем по нещо. Каза ми, че…
— Дъстин ли? — прекъсна я Джеф.
— Да, Дъстин Хофман.
— Актьорът?
— Същият. Както и да е, той хареса картините ми, а и аз винаги съм се впечатлявала от играта му. „Среднощен каубой“ бе излязъл същата година, а аз постоянно трябваше да си напомням да не споменавам нищо за „Крамър срещу Крамър“ или пък „Тутси“. Тръгнахме още същата вечер и започнахме да се виждаме всеки път, щом той имаше идване в Ню Йорк. Година по-късно се оженихме.