— Защо?
— Може ли още мъничко ром? А и още малко кафе, ако има.
— Разбира се.
Джеф допълни чашите им и отново седна, готов да я изслуша.
— Когато ти се появи в Лос Анджелис, аз вече работех върху сценария за следващия си филм. През октомври бе готов и окончателният вариант.
Разбира се, бюджетът на продукцията не бе проблем. Наех Питър Уиър за режисьор. Той още не бе направил „Последната вълна“, така че когато подписах договора, всички ме помислиха за луда. — Тя се усмихна кисело и се приведе напред, обгърнала димящата чаша с дългите си пръсти. — Сглобих и доста интересен екип за специалните ефекти. Първо привлякох Джон Уитни, който по онова време вече бе приключил с формулирането на най-основните постулати на компютърните изображения, а освен това доста от късометражните му творби се занимаваха с мандалите. Аз пък исках мандалата да бъде централен образ във филма ми. Дадох му картбланш за работа и го снабдих с един от първите прототипи на суперкомпютъра „Крей“.
После вербувах Дъглас Трамбъл, автор на специалните ефекти в „Една одисея през 2001“. Подхвърлих му няколко идеи и му помогнах да изобрети „Шоускан“ няколко години по-рано, отколкото трябваше да го направи всъщност. Заснехме целия филм по този начин, въпреки че…
— Чакай малко — прекъсна я Джеф, — какво е „Шоускан“?
Памела го изгледа крайно учудено и като че ли въпросът леко я засегна.
— Не си ли гледал „Континуум“?
— Не са го показвали в Рединг — повдигна извинително рамене Джеф.
— Прав си. В този район го даваха само в Сан Франциско и Сакраменто. Наложи се да преоборудваме киносалоните.
— Защо?
— С помощта на „Шоускан“ се създават невероятно реалистични образи на екрана, но за постигане на този ефект е необходима специална прожекционна техника. Нали са ти известни основните принципи на прожектирането? Двадесет и четири кадъра, т.е. двадесет и четири неподвижни изображения в секунда… Когато ретината започне да възприема едното изображение, на негово място се появява другото и така се създава илюзията за гладко, непрекъснато движение. Нарича се продължителност на образа. Всъщност кадрите не са двадесет и четири, а четиридесет и осем в секунда, защото всеки се повтаря с цел по-успешно да се заблуди зрението. Разбира се, опитваме се да излъжем не зрението, а мозъка. Макар и да си мислим, че виждаме непрекъснато движение на екрана пред себе си, на едно по-дълбоко, подсъзнателно ниво си даваме сметка за паузите между отделните кадри. Това е и една от причините видеолентата да дава по-контрастно, по-истинско изображение, отколкото филмовата. Видеокамерата записва тридесет кадъра в секунда, така че паузите са по-малко.
„Шоускан“ от своя страна прави следващата крачка. Тук кадрите са шестдесет в секунда, и то без да се повтарят. С помощта на електроенцефалограма Трамбъл изследвал мозъци на хора, гледащи кадри, заснети с различна скорост, и оттам му хрумнала идеята. Изглежда, че участъкът от мозъчната кора, контролиращ зрението, е програмиран да възприема околния свят с точно такава скорост — шестдесет застинали образа в секунда. Така че „Шоускан“ осигурява нещо като директен достъп до мозъка. Системата отива по-далеч от простото създаване на триизмерно изображение. Кадрите, прожектирани по този начин, изглежда, събуждат някакви възпоминания, взаимодействат по особен начин с действителността.
Но както и да е, важното е, че заснехме целия филм с „Шоускан“ и включихме създадените по компютърен път мандали, както и други ефекти — дело на Уитни и хората му. Решихме да работим в „Пайнуд Студио“ в Лондон. За актьори избрахме талантливи и никому неизвестни младежи от Кралската академия за драматично изкуство. Не исках капризите или излъчването на някоя нашумяла звезда да изтикат на заден план темата на филма… посланието му.
Тя допи кафето си и се загледа в дъното на масивната чаша.