Що се отнася до Памела, то тя отново се гмурна в света на киното, освободена и с желание да се забавлява. Изоставила намеренията си да издигне човечеството до непознати от него равнища на познание и съществуване, разрушила изградените от самата нея прегради, тя бе написала лека и хаплива романтична комедия за любовни връзки, завързани в неподходящо време и между неподходящи хора. Главната женска роля щеше да се изпълнява от младата и никому неизвестна Дарил Хана, а по настояване на Памела за режисьор бе привлечен телевизионният комик Роб Рейнър. Както винаги помощниците й бяха ужасени от избора на подобни непроверени таланти, но като продуцент и финансов благодетел на филма тя имаше последната дума по тези въпроси. Двамата с Джеф бяха пристигнали в Ню Йорк, за да може Памела да огледа приготовленията и местата, където щеше да се снима новият й филм. Снимките трябваше да започнат след няколко дни — през втората седмица на юни.
Завиха надясно и поеха на север по Пето авеню, без да спират да обсъждат вариациите си на историческа тема.
— Само си помисли какво е могъл да постигне Да Винчи в нашето положение — каза замислено Памела. — Статуите и картините, които би бил в състояние да сътвори през различните си съществувания.
— Добре, да предположим, че го е направил; може би тогава светът е продължил пътя си в различни посоки през всяко едно от съществуванията му, както е станало и с нашите. В една от версиите на действителността през двадесети век хората може би свързват Леонардо по-скоро с изобретенията, отколкото с изкуството му, защото е успял да ги преработи и усъвършенства. А в друга вероятно се е отдал на мислите си и не е оставил абсолютно нищо за следващите поколения. По същия начин може би в един от бъдещите светове ще си спомнят за „Звездно море“, а в друг корпорация „Бъдеще“ е продължила да играе роля в световната икономика.
— Е продължила? — намръщи се Памела. — Не искаш ли да кажеш „ще продължи“?
— Не — отвърна Джеф. — Ако линията на времето продължава и що се отнася до останалата част от човечеството, не е прекъсната, то значи от всяка версия на отрязъка, който двамата с теб преживяваме, тръгва нова линия на развитие. Тя, разбира се, е повлияна от промените, които ние сме направили в различните си съществувания. Следователно при всеки наш риплей историята на предишните ни съществувания се е придвижвала с двадесет и пет години напред.
Памела присви устни и се замисли за момент.
— Но ако приемем, че това е вярно, индивидуалните линии на времето ще се разминават. Всяка от тях ще продължава развитието си от 1988-а, годината, в която умираме, нататък, но ще изостава с четвърт век от предходната.
— Точно така. Значи в последния свят, който сме обитавали и ти си била омъжена за Дъстин Хофман, а аз прекарах живота си в Атланта, са изминали седемнадесет години от смъртта ни. В момента там е 2005 година и повече от познатите ни са още живи.
Но ако говорим за първия ни риплей, в който ти си била лекар в Чикаго, а аз изградих финансовия си конгломерат, то в него са минали четиридесет и две години, откакто сме мъртви. Сега там трябва да е 2029 година и дъщеря ми Гретхен е със собствени, пораснали вече деца.
Джеф млъкна натъжен от мисълта, че единственото дете, заченато от него, е все още живо и все пак реално е с десет години по-възрастно, отколкото той самият някога е бил.
Памела обаче довърши започнатото от него.
— А в първоначалния ни живот би трябвало да са изминали шестдесет и седем години в бъдещето. Светът, в който сме израснали, е навлязъл във втората половина на двадесет и първи век. Моите деца… трябва да са на седемдесет години. Божичко!
Фантазирането им бе взело много по-сериозен и много по-обезпокоителен обрат от очакваното. Унесени, всеки в собствените си спомени, те почти не забелязаха тридесет и няколко годишната жена и момчето до нея, които чакаха портиера на хотел „Шери Недърланд“ да им извика такси.