Джеф стоеше на кърмата на ферибота, загледан в смаляващите се хълмове и сгушеното селце зад тях. Гледа, докато фигурата на Памела, застанала на дървения кей, изчезна от очите му. После премести поглед на бяло-червеното петънце, в което се бе превърнала вилата й, докато и тя не се разми в небето.
Вятърът, духащ откъм открито море, насълзи очите му и той се прибра в салона, взе си бутилка бира и седна сам, далеч от тълпите германци и французи, прибиращи се след приятно прекараната отпуска.
Насили се да си припомни, че още нищо не е свършило, точно както бе посъветвал Памела да направи. Свършваше само този риплей, нищо друго. Скоро отново щяха да са заедно и да започнат отначало. Божичко, как не му се искаше да напуска точно това съществуване, в което двамата се бяха срещнали и опознали. Бяха стигнали така далеч, зад гърба им имаше толкова постижения; той например се гордееше с филмите на Памела, сякаш бяха негово собствено дело. Струваше му се ужасно да навлезе в свят, в който „Звездно море“ и изключително успешната поредица от трогателни и реалистични комедии и драми, заснети през последните години, никога не бяха и нямаше и да бъдат направени.
Той се вкопчи с надежда в идеята им за линиите на времето, обсъждана от тях преди години в Ню Йорк. Беше убеден, че някъде съществува реалност, в която творческите й постижения продължават да съществуват и няма да престанат да вълнуват и стимулират публиката си още поколения наред. Може би синът на Джуди, Шон, щеше да успее да открие начина, по който интелигентните същества, населяващи океаните и сушата на тази планета, могат да общуват помежду си. И ако го постигнеше, този безценен дар от вселенска мъдрост щеше да бъде дело и на прозренията на Памела.
Това бе красива мечта, но и надежда, която си струваше да се подхранва. Сега обаче трябваше да мечтаят за друго, да заченат нови надежди в един бъдещ, все още неживян живот.
Джеф бръкна в джоба си и извади малкото пакетче, подадено му от Памела точно преди да се качи на ферибота. Той разкъса хартията и при вида на подаръка й на гърлото му заседна буца от сълзи.
Пакетчето съдържаше картина, всъщност майсторски изработена миниатюра на връх Шаста, така както се виждаше от ранчото му. В безстрастното небе около върха две фигурки кръжаха една около друга на разкошни криле: Джеф и Памела, прилични на митологични същества, пробудени за нов живот и понесли се във вечен полет към неизвестна и неописана никъде и от никого съдба.
Той разглежда майсторски и с любов изработената миниатюра в продължение на няколко минути, а после я уви отново в хартията и я прибра обратно в джоба си. Джеф затвори очи, заслушан в равномерното бучене на витлото, порещо водите на Байа де Палма, и се отпусна, готов за пътя към дома, където щеше да умре.
13.
Мътната сивкава утринна дрезгавина се процеждаше през отворения прозорец и синьо-зелените завеси. Джеф отвори очи и видя топчеста сиамска котка, която кротко спеше в края на голямото легло. Котката усети движение и надигна глава. После се прозя, измърка раздразнено и без съмнение въпросително.
Джеф седна в леглото, включи нощната лампа и огледа стаята, в която се намираше: стереоуредба и телевизор, опрени на срещуположната стена, рафтове, отрупани със сглобяеми самолети и ракети, библиотека вдясно от леглото и затворен гардероб вляво, до прозореца. Всичко бе спретнато, подредено и очевидно добре поддържано.
„О, мамка му“, помисли си той. Намираше се в детската стая на бащиния си дом в Орландо. Нещо се бе случило, някаква ужасна грешка. Защо не се пробуди в общежитието на „Емъри“? Божичко, ами ако този път трябваше да започне живота си като дете? Той отметна завивките и се погледна. Не, имаше окосмяване и даже сутрешна ерекция. Ръката му посегна към бузата и усети твърдите косъмчета на брадата. Е, поне бе влязъл в пубертета.
Джеф скочи от леглото и тръгна към банята в съседство със стаята му. Котката го последва с надеждата за ранна закуска, след като така и така щяха да стават по тъмно. Джеф включи осветлението и застана пред огледалото. Изглеждаше така, както би трябвало да изглежда на осемнадесет. Тогава какво, по дяволите, търсеше у дома?
Той навлече чифт избелели дънки, грабна една тениска и нахлузи стари гуменки върху босите си крака. Часовникът до леглото му показваше почти седем без петнадесет. Може би майка му вече бе на крак; тя обичаше да пие кафето си на спокойствие, преди да започне новият ден.