— Е, щом си достатъчно голям да учиш в колеж, значи можеш да ходиш където си поискаш. Просто се тревожа за теб, нищо повече. Майките сме за това… и да даваме пари на заем, разбира се.
Тя му смигна и отвори портмонето си.
Джеф нахвърля малко дрехи в един куфар, прибра двестате долара дадени от майка му в чифт свити на топка чорапи и се измъкна от къщата още преди баща му и сестра му да са станали.
Старият шевролет си кротуваше на алеята, паркиран зад големия буик „Електра“ на баща му и понтиака на майка му. Джеф завъртя ключа, колата се закашля по добре познатия му начин и двигателят се размърда.
Той излезе от крайния квартал, в който живееше семейството му, заобиколи малкото езеро Конуей и постоя няколко минути на пресечката на улиците „Хофнър“ и „Ориндж“, без да гаси колата. Чудеше се дали магистралата „Бийлайн“ до носа е построена и не можеше да си спомни. Ако бе готова, оттам щеше да стигне по-бързо до междущатската 1–95. Движението около Кокоа и Титъсвил не би трябвало да е много натоварено, но ако магистралата все още не бе готова, щеше да се влачи един бог знае колко по тясното шосе. Той реши да играе на сигурно и се върна обратно в града, за да излезе на магистралата 1–4 за Дайтона.
Джеф премина през тихия, пробуждащ се град. Тук все още не подозираха за приближаващата Диснимания или за потоците от хора, които щяха да се изсипят заедно с базата на НАСА, предвидена да изникне на около шестдесет километра от Орландо. Той излезе на 1–95 по-рано, отколкото очакваше и настрои радиото си на УЕЙП в Джаксънвил. „Малкият“ Стиви Уондър пееше втората част на „Пръсти“, а след него Марвин Гей изкара „Радост и гордост“.
Три месеца. Защо, по дяволите, този път бе изгубил цели три месеца? Какво означаваше това? Е, така или иначе нямаше смисъл да си блъска главата. Памела щеше да се сърди, и то с основание, но поне щеше скоро да я види. „Мисли си за това“, повтаряше си той и пришпорваше колата на север през обширни борови гори и обрасли с храсталаци поля.
Стигна в Савана по обед. Една недовършена отсечка от магистралата тук го позабави, а и улиците на великолепния стар град бяха задръстени с полицаи в бойно снаряжение. Джеф внимателно се провря между барикадите, защото добре знаеше за вълната от демонстрации и за последвалото я расово насилие още същата седмица. Въобще не му бе приятно да гледа как всичко започва отново, но нямаше сили да промени хода на събитията, така че можеше само да избегне кървавите сблъсъци.
Малко след три спря пред едно кафене на излизане от Флорънс, Южна Каролина, и хапна набързо. Равнините на Флорида и крайбрежието на Джорджия вече бяха зад гърба му и сега караше през хълмисти местности, като се стараеше да държи стрелката на километража малко по-нагоре от разрешените 110 км/ч.
Вече по тъмно подмина отбивката за старото си училище във Вирджиния, където бе направил онова непредвидено посещение преди толкова много години. Там бе и мостчето, превърнало се за него в символ на поражение и мъртви надежди. От магистралата дори се виждаше къщичката на семейство Рендъл. Прекрасната му учителка по френски, запалила в него огъня на обожанието, сигурно приготвяше вечерята на съпруга и детето си. Точно това дете бе взривило в Джеф опустошителната младежка ревност. „Грижи се добре за семейството си“, пожела й мислено Джеф, докато отминаваше живописната местност. В света и без това има прекалено много болка, за да причиняваме още.
Вечеря доста късно в едно крайпътно заведение край Ричмънд, явно любимо място за почивка на шофьори. Поръча си пиле с картофи, купи си термос и помоли келнерката да му го напълни с кафе. Мина по околовръстния път на Вашингтон и успя да се добере до Балтимор малко след полунощ. В Уилмингтън, Делауеър, слезе от магистрала 1–95, за да избегне сутрешните задръствания във Филаделфия и Трентън. Докато нощта си отиваше, Джеф, както винаги в началото на всеки риплей, не преставаше да се диви на извиращата от тялото му младежка енергия. Ако бе на тридесет или четиридесет години, същото разстояние щеше да му отнеме два дни с почивките и да го измори до смърт.
В четири сутринта мостът „Джордж Вашингтон“ бе почти пуст, така че Джеф наду радиото си докрай и така изслуша изпълнението на Казън Бруси и „Есекс“ — „По-лесно е да се каже, отколкото да се направи“. Премина през Ню Рошел и в съзнанието му изплуваха образи на Памела каквато никога не бе познавал — тя бе живяла тук през първото си съществуване заедно със семейството си… бе умряла тук с илюзията, че това е краят, без дори да подозира, че многобройните й животи едва сега започват.