Каква ли е била смъртта за нея този път, зачуди се той? Надяваше се да я е приела по-спокойно, по-примирено, както бе сторил самият той в ранчото си в Монтгомъри Крийк, с пълното съзнание, че този път има при кого да се завърне. Но сега не му се мислеше за предсмъртните й минути, колкото и кратки да са били те. Поне засега тази част бе зад гърба им, а пред тях се простираха безграничните възможности на съвместното бъдеще.
Първите зари на новия ден вече проблясваха на изток, когато Джеф влезе в Уестпорт. Първата му работа бе да намери адреса на родителите на Памела и това стана лесно с помощта на един телефонен указател в бензиностанция на „Шел“. Все още обаче бе прекалено рано да потропа на вратата им. Той откри едно денонощно кафе и се насили да прочете „Ню Йорк Таймс“ от край до край само за да мине по-бързо времето. Пишеше, че напрежението в Савана все още продължава; Ралф Гинзбърг щеше да обжалва присъдата си за накърняване на обществения морал като издател на списание „Ерос“, а скорошното решение на Върховния съд за премахване на задължителната молитва в училищата не преставаше да предизвиква противоречиви реакции.
Джеф погледна часовника си — 7:25. Дали осем нямаше да е прекалено рано? По това време семейството трябваше да е станало и може би вече да закусва. Да прекъсне ли закуската им? Какво значение имаше? Памела щеше да го представи като един от приятелите си и щяха да го поканят на масата. Той се въртя нетърпеливо на стола си до осем без двадесет и после помоли сервитьорката да му обясни как да стигне до адреса от телефонния указател.
Къщата на семейство Филипс се оказа двуетажна постройка в неоколониален стил, разположена в един от заможните квартали на града. Нищо съществено не я отличаваше от хиляди други къщи в хиляди други градове из страната. Единствено Джеф бе посветен в необикновеното събитие, случило се тук.
Той натисна звънеца и побърза да запаше тениската в дънките си. Внезапно му хрумна, че трябваше да се преоблече, че нямаше да е зле да се бе обръснал някъде…
— Какво обичате?
Жената, която му отвори, поразително приличаше на Памела. Различаваха се само по прическата — тази бе с бухнала фризирана коса, доста по-различна от късата подстрижка, към която Джеф така се бе привързал. Беше почти на възрастта на Памела, както я помнеше при последната им среща, и въобще поразителната прилика доста го смущаваше.
— Аааа, търся Памела Филипс, госпожо.
Жената се намръщи и присви устни в същата загрижена гримаса, която Джеф толкова често бе виждал по лицето на Памела.
— Още не е станала. Вие приятел от училището й ли сте?
— Не точно от училище, но…
— Кой е там, Бет? — долетя мъжки глас от вътрешността на къщата. — Да не би да е техникът за климатичната инсталация?
— Не, скъпи, един приятел на Пам.
Джеф се размърда неспокойно.
— Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано, но наистина спешно трябва да говоря с Памела.
— Ами аз дори не знам дали вече е будна.
— В такъв случай бих ли могъл да вляза и да я изчакам. Не искам да ви притеснявам, но…
— Ами… Влезте тогава, влезте.
Джеф пристъпи в малко коридорче и последва жената в уютно обзаведен хол, където мъж в син костюм на леко райе оправяше вратовръзката си пред голямо огледало.
— Ако техникът все пак се появи преди обед — казваше мъжът, — кажи му, че термостатът е… — Образът на Джеф в огледалото го накара да спре. — Ти си приятел на Пам, така ли? — обърна се той с лице към сутрешния си гост.
— Да, сър.
— А тя знае ли, че ще дойдеш?
— Ами… предполагам, че да.
— Какво означава „предполагам, че да“? Не ти ли се струва малко раничко на неканени гости, а?
— Недей така, Дейвид… — намеси се жена му с мек тон.
— Тя знае, че ще дойда.
— Затова пък аз за пръв път чувам за теб. Бет, ти чула ли си Пам да споменава снощи, че тази сутрин някой ще й идва на гости?
— Не, скъпи, не помня, но съм сигурна…
— Как ти е името, младежо?
— Джеф Уинстън.
— Не помня Пам да е споменавала за приятел с това име. А ти, Бет?
— Дейвид, не бъди толкова груб с момчето. Искаш ли малко кекс с канела, Джеф. Току-що го изпекох, а има и прясно сварено кафе.