Излезе навън, премигвайки срещу яркото слънце на Джорджия. Наоколо цареше съботно настроение, онова отчетливо мързеливо спокойствие, което си спомняше добре. В помещенията на студентската организация сега сигурно групички пленници на задълженията си чистеха и окачаха украси от папиемаше за съботния тур купони; момичетата в „Харис Хол“ и новото, все още безименно женско общежитие вероятно се излягаха из фоайетата по бермуди и сандали в очакване на кавалерите си, които трябваше да дойдат да ги вземат за някоя разходка с кола до Соуп Крийк или Стоун Маунтин. Някъде отляво долитаха напевните команди от учението в Центъра за запасни офицери на Военновъздушните сили, провеждано без следа от ирония или протести. Никой не играеше на фризби по моравите, във въздуха не се носеше мирис на марихуана. Студентите изобщо не си даваха сметка за промените, които очакваха света.
Джеф огледа паркинга пред „Лонгстрийт Хол“, търсейки синьо-белия шевролет, модел ’58. Не се виждаше. После тръгна по „Пиърс Драйв“, направи широк кръг по „Аркрайт“ покрай „Добс Хол“ и нагоре до следващата редица общежития, но колата я нямаше и там.
На път към „Клифтън Роуд“ отново чу лаещите команди и отговорите на ротата от военния център. От звука нещо прищрака в главата му и той зави наляво по малкото мостче срещу пощата, после се повлече покрай клуба на студентите-медици „Фи Кси“. Тук свършваше територията на колежа и само една пресечка по-горе Джеф откри колата. Нали беше първокурсник — значи нямаше да получи разрешение за паркиране до следващия семестър; първата година паркираше извън комплекса. Но така или иначе на предното стъкло се мъдреше талон за глоба — трябвало е да премести колата сутринта, както гласеше надписът на близката табела.
Седна зад кормилото; физическото усещане и мирисът на колата извикаха шеметна смесица от спомени. Бе прекарал стотици, може би хиляди часове на тази окъсана седалка — на автокино или авторесторант с Джуди, на пътешествия с Мартин и други приятели или пък сам — до Чикаго, Флорида, а веднъж — чак до Мексико Сити. В тази кола бе преживял превръщането си от юноша в зрял мъж повече, отколкото в която и да било стая от общежитието или апартамент в града. В нея бе правил любов, беше се напивал, с нея бе отишъл на ненавременното погребение на любимия си вуйчо, бе използвал нейния своенравен, но мощен мотор да изрази гняв, ликуване, потиснатост, скука, угризения. Така и не й даде име, тогава идеята му се стори детинска, но сега си даваше сметка колко много означава за него тази машина и до каква степен собствената му личност бе впримчена в капризния характер на стария шевролет.
Джеф пъхна ключа в стартера и опита да запали. Моторът изкашля веднъж, после оживя с гръмотевичен грохот. Той зави, излезе надясно по „Клифтън Роуд“ покрай недостроения Център по заразни болести. Той си съществуваше и през осемдесетте, но преименуван на Център за контрол на заразните заболявания — световноизвестен с изследванията си върху такива ужасяващи бичове на бъдещето като СПИН и Легионерската болест.
Бъдещето — ужасяващи епидемии, революция в сексуалното поведение — осъществена и отречена, — триумфи и трагедии в космическото пространство, улици, пълни с пънкари с празни погледи в кожени якета и вериги и с щръкнали розови коси, смъртоносни лъчения покрай мръсната, задушаваща се Земя… Боже, помисли си Джеф и потръпна, от тази гледна точка неговият свят звучеше по-ужасно и от най-кошмарната научна фантастика. В много отношения реалността, с която бе свикнал, се доближаваше по-скоро до филми като „Острието на бръснача“, отколкото до слънчевата наивност на 1963 година.
Включи радиото — разнесе се пращящият монозвук от предаване на къси вълни, ултракъсите въобще липсваха на скалата. „И нашият ден ще дойде“ — припяваха „Руби и Романтиците“. Джеф се разсмя с глас.
На „Брайърклиф Роуд“ зави наляво и подкара безцелно из сенчестия, спокоен квартал западно от колежа. След известно време излезе на Мортланд авеню и продължи напред покрай парка „Инман“, покрай федералния затвор, където бе лежал Ал Капоне. После табелите с имената на улиците изчезнаха и той вече се движеше по магистралата „Мейкън“ в Южна посока.
Радиото му правеше компания с безкрайната си върволица от предбийтълсови хитове. Джеф припяваше, опитвайки се да си внуши, че слуша радиостанция за стари парчета. Повтаряше си, че само да завърти копчето, и ще се разнесе гласът на Спрингстийн или Принс или пък ще попадне на джазстанция, по която звучи последният компактдиск на Пат Метени. В крайна сметка сигналът заглъхна съвсем, а с него и фантазиите. Навсякъде по скалата намираше все същата допотопна музика. Дори станциите за кънтри явно не бяха чували за Уили Нелсън или Уейлън — пускаха само Ърнест Тъбс и Ханк Уилямс, никой от по-късните бунтари.