Майка му се тревожеше от внезапно обхваналата го апатия, от изчезналия интерес към приятели и момичета и към обикаляне на нощните заведения. Джеф искаше да се махне, да избяга от потискащата го родителска загриженост и затъпяващата досада в Орландо, но нямаше къде да иде. Свободата да ходи където си иска, с която така бе привикнал, бе жестоко ограничена от липсата на средства — дербито на Кентъки и Белмонт Стейкс вече бяха минали, а засега нямаше откъде другаде да намери пари.
Лятото свърши, а от Памела още нямаше и думичка. Джеф се върна в Атланта, уж за да продължи обучението си в „Емъри“. Записа пълен хорариум с единствената цел да получи стая в общежитието и така и не стъпи в нито един час. Пращаше в кошчето заплашителните писма на декана и се молеше по-скоро да дойде октомври.
Франк Мадок бе завършил още през юли и сега учеше право в Колумбийския университет, без да е срещнал ценния си приятел. Джеф обаче откри друг потенциален комарджия в горния курс, който се съгласи да заложи в Световните серии вместо него. Разбира се, поиска му твърда такса. Никой не пожела да играе на процент, без значение колко щедро вдигаше мизата Джеф, защото и най-големият глупак знаеше, че ще загуби. Заложи малко под две хиляди долара и печалбата му възлезе на сто осемдесет и пет хиляди — Така поне известно време нямаше да мисли за пари.
Премести се в Бостън и си нае апартамент на „Бийкън Хил“. Историята продължаваше естествения си ход — в Сайгон Дием67 отново бе свален, а Джон Кенеди застрелян в Далас. Съветът на Ватикана разреши месата да се служи и на други езици освен латински, а „Бийтълс“ пристигнаха да съживят духа на Америка.
Джеф се обади в къщата на семейство Филипс през март в седмицата, в която Джак Руби бе признат за виновен и осъден на смърт за убийството на Лий Харви Осуалд. Никой не бе и чувал за Нелсън Бенет. Телефона вдигна майката на Памела.
— Добър ден, мога ли да говоря с… Пам, ако обичате?
— А за кого да предам.
— Казвам се Алън Коурън, познаваме се от училище.
— Само момент да проверя дали е свободна.
Докато чакаше Памела да вдигне слушалката, Джеф нервно си играеше с кабела. Изрови името на Коурън от паметта си случайно. Памела му бе казвала, че е излизала с това момче в гимназията. Но дали на тази възраст вече го познаваше? По този въпрос Джеф можеше само да гадае.
— Алън? Здрасти, какво има?
— Пам, моля те, не затваряй. Не съм Алън, но трябва да говоря с теб.
— Кой си тогава?
В тънкото й гласче имаше повече любопитство, отколкото раздразнение.
— Джеф Уинстън. Миналото лято дойдох у вас една сутрин, но…
— Да, помня те. Татко ми забрани да разговарям с теб по какъвто и да е повод.
— Разбирам какво го е накарало да го направи, но няма нужда да му казваш, че съм се обаждал, нали? Просто се питах… дали си започнала да си припомняш нещо?
— Какво искаш да кажеш? Какво да помня?
— Ами например нещо за Лос Анджелис.
— Разбира се, че помня.
— Така ли?
— Че как иначе, с нашите ходихме в Дисниленд, когато бях на дванадесет. Забравя ли се такова нещо.
— Аз по-скоро имах предвид друго. Например дали помниш един филм, наречен „Звездно море“? Чувала ли си някога това име?
— Не, май съм го пропуснала. Хей, знаеш ли, че си много особен. Откъде ти хрумна да говориш точно с мен.
— Просто ми харесваш, Памела, това е всичко. Имаш ли нещо против да те наричам така?
— Всички останали ми викат Пам. Освен това въобще не трябва да разговарям с теб. По-добре още сега да затварям.
— Памела…
— Какво?
— Пазиш ли още писмото, което ти бях пратил?
— Не, изхвърлих го. Ако го беше намерил татко, сигурно щеше да получи удар.
— Няма нищо, аз и без това вече не съм във Флорида. В момента живея в Бостън. Знам, че няма да запишеш телефона ми дори и да ти го кажа, но ме има в указателя. Ако някога ти се прииска да се свържеш с мен…
— И какво те кара да мислиш, че ще ми се прииска нещо такова? Мале, ти наистина си особен.
— Сигурно си права. Само не забравяй, че можеш да ми звъниш по всяко време на денонощието.
— Вече ще затварям. Май не трябва да ми се обаждаш друг път.
— Няма, но се надявам скоро ти да ми се обадиш.
— Чао.
Звучеше заинтригувано. Младежкото й любопитство безспорно бе подразнено от настоятелния млад мъж и странните му въпроси. „Но любопитството още нищо не значи“, помисли си тъжно Джеф, докато се сбогуваше с нея. За Памела той си оставаше чужд човек.
67
Нго Дин Дием — министър-председател на Южен Виетнам, убит на 1.XI.1963 в организирания за свалянето му преврат — Б.пр.