Което пък от своя страна трябваше да означава, че Джеф и всички останали се въртят в кръга на повторенията хилядолетия наред, всъщност от началото на историята, но без да го съзнават. И сега може би преживяваше последния си цикъл също както предният е бил последен за Памела. Значи останалата част от човечеството живееше в състоянието, предхождащо просветлението или представляваше само телесни обвивки, механични същества, чиито истински души и умове бяха захвърлили непотребните им вече тела също като Памела. И нямаше начин да разбере кои от хората наоколо все още „спят“ и кои са преминали в по-висок стадий на съществуване и са оставили след себе си само органичните си черупки, за да не се опразни огромната сцена, каквато всъщност бе светът.
Разсъжденията му дойдоха твърде много, за да ги смели наведнъж. Дори и да се окажеха верни, то Джеф разполагаше с още двадесет и пет години от този живот поне за да свикне с идеята. Засега трябваше да се замисли как щеше да прекара времето си ден подир ден, след като бе изгубил единствения човек, с когото можеше да сподели всичко.
Джеф слезе на следващата спирка и тръгна надолу по улица „Чарлз“ покрай магазини за цветя и кафенета. През отворената врата на „Главата на турчина“ се носеше носовото пеене на кънтри изпълнител. Един плакат пред „Лофт“ пък обещаваше, че в събота и неделя там ще свири група. Големите къщи нагоре по улица „Чеснът“, разделени вече на апартаменти, изглеждаха сериозни и недостъпни.
Какво да прави сега? Да се върне в Монтгомъри Крийк и да прекара останалата част от живота си — може би последния — в разсъждения върху непознаваемостта на вселената ли? Или може би да направи едно последно, макар и обречено усилие за подобряване съдбата на човечеството: да основе отново корпорация „Бъдеще“ като изключително благотворителна организация и да излее стотиците милиони долари в Етиопия или Индия?
Той се изкачи по стълбите на втория етаж, където се намираше апартаментът му, а в ума му не преставаха да се блъскат безредни мисли и невероятни предположения. Ако просто се откаже, ако ей сега се самоубие, тогава какво? Дали ще…
Краят на жълт плик надничаше под вратата му, където бе пъхнат вероятно от пощальона. Джеф вдигна телеграмата и разкъса плика:
ЗВЪНЯ ТИ ЦЯЛ ДЕН. КЪДЕ СИ? ВЪРНАХ СЕ. ВЪРНАХ СЕ. ВЪРНАХ СЕ. ИДВАЙ ВЕДНАГА. ОБИЧАМ ТЕ.
Вече минаваше единадесет вечерта, когато колата му спря пред къщата в Уестпорт. Опита се да се качи на самолет от Лоугън до Бриджпорт, но нямаше никакъв скорошен полет. Джеф реши, че ще стигне по-бързо с кола и измина разстоянието за рекордно кратко време.
Бащата на Памела отвори на позвъняването му и Джеф веднага разбра, че тази вечер няма да му е лесно.
— Искам да сте наясно, че давам позволението си за тази среща единствено по настояване на жена си — започна той без предисловие. — Но дори и тя нямаше да успее да ме убеди, ако не бяха заплахите на Пам, че ще напусне дома, в случай че не й разрешим да говори с вас.
— Съжалявам, че нещата взеха такъв нежелан обрат, господин Филипс — отвърна Джеф с цялата искреност, на която бе способен. — Както ви казах още миналата година, никога не съм имал намерение да създавам неприятности на семейството ви. Просто стана някаква грешка.
— Предупреждавам ви, че тази среща ще си остане единствената. Вече говорих с адвоката си и той ми обясни, че ако поискам, до края на седмицата можем да се снабдим със съдебно решение, което ви забранява да се виждате с дъщеря ми. Казано другояче, ако посмеете да наближите Пам, преди да е навършила осемнадесет, ще бъдете арестуван. Така че казвайте й каквото имате още тази вечер. Ясен ли съм?
Джеф въздъхна и се опита да надзърне зад гърба му.
— Мога ли вече да се видя с Памела, господин Филипс. Не възнамерявам да ви причинявам никакви главоболия, но чаках прекалено дълго, за да говоря с нея.
— Влизайте. Тя е в хола. Разполагате с един час.
Майката на Памела очевидно бе плакала. Очите й бяха обрамчени с червени кръгове и в тях се четеше безсилието на поражението. За разлика от нея петнадесетгодишната й дъщеря, седнала на кушетката, се владееше чудесно, въпреки че искрящата момичешка усмивка по лицето й ясно показваше едва сдържаната радост от срещата. Плитчиците вече ги нямаше и на тяхно място стоеше нещо подобно на прическата, която Джеф помнеше. Бе облечена в кашмирен пуловер, бежова вълнена пола, дълги чорапи и носеше лек грим. Промяната от последната им среща обаче далеч надхвърляше тази във външността. Помъдрелият поглед на момичето пред него му показваше, че то всъщност е жената, която бе обичал и с която бе живял цели десет години.