— Здрасти — посрещна го Памела и му подари широката си усмивка. — Искаш ли да литнем заедно? — Тя се разсмя с онзи звънлив гърлен смях, който издаваше опит и зрялост. — Мамо, татко — обърна се към родителите си Памела, — това е моят много добър приятел Джеф Уинстън. Мисля, че вече сте го виждали.
— Как така внезапно реши, че в края на краищата познаваш този… мъж?
Рязката промяна в гласа и поведението на Памела не бе убягнала и на баща й и той бе очевидно недоволен от необяснимото узряване на дъщеря си само за една нощ.
— Предполагам, че през последната година паметта просто не ми е служила както трябва. Обещахте ми, че мога да прекарам един час насаме с Джеф. Имате ли нещо против, ако започнем веднага?
— Не се и опитвайте да напуснете тази къща — обърна се бащата на Памела и към двамата. — Не излизайте дори от стаята.
Госпожа Филипс с неохота се надигна от мястото си.
— Двамата с баща ти ще бъдем в спалнята, Пам, и ако ти потрябваме за нещо…
— Благодаря ти, мамо. Всичко е наред, честна дума.
Родителите й излязоха от стаята и Джеф я сграбчи в прегръдките си толкова силно, колкото можеше да я стисне, без да й изкара въздуха.
— Господи — промълви той с дрезгав от вълнение глас, — къде беше? Какво се случи?
— Не знам — отвърна тя и се отдръпна, за да го погледна в очите. — Умрях във вилата на Майорка точно както очаквах, на осемнадесети. Събудих се обаче едва тази сутрин. Направо се побърках, като видях коя година сме.
— Този път и аз закъснях — призна й Джеф, — но само с около три месеца. Чакам те вече повече от година.
Тя погали лицето му и се усмихна разбиращо.
— Знам. Майка ми и баща ми ми разказаха какво се е случило миналото лято.
— Значи все пак не помниш, така ли? Не, разбира се, че няма да помниш.
Памела тъжно поклати глава.
— Единствените ми спомени от онова време са от първия живот, а после и от повторенията му. Според мен сме се разделили само преди дванадесет дни на дока на Пуерто де Андре.
— Миниатюрата — усмихна се топло Джеф — бе прекрасна. Толкова ми се искаше по някакъв начин да я задържа.
— Сигурно е така — отвърна тихо Памела и Джеф отново я прегърна.
— Как успя да ме откриеш в Бостън?
— Обадих се на родителите ти. Те, изглежда, имаха представа коя съм. Поне бегла.
— Да, когато за пръв път дойдох тук, им споменах, че в училище съм се запознал с едно момиче от Кънектикът.
— Боже мой, Джеф, сигурно си се почувствал ужасно, когато не съм те познала.
— Има нещо такова. Но сега, когато отново си тук, до известна степен се радвам, че съм успял да те зърна и като четиринадесетгодишна.
Тя се усмихна.
— Обзалагам се, че съм те помислила за сладур, който и да си бил. В интерес на истината съм малко изненадана, че не съм излъгала родителите си, че те познавам.
— През март ти се обаждах и тогава каза, че според теб съм бил „особен“… но звучеше доста заинтригувана.
— Можеш да си сигурен, че е било така.
— Пам? — долетя отнякъде гласът на баща й. — Наред ли е всичко?
— Да, татко, не се тревожи — отвърна тя.
— Имате още четиридесет и пет минути — не пропусна да напомни той и стъпките му се отдалечиха.
— Тук определено ще имаме проблеми — намръщи се Джеф. — Ти все още си малолетна и баща ти ми ги наговори едни… за съдебни решения и тем подобни.
— Знам — каза мрачно тя. — Вината за това е отчасти и моя. Тази сутрин тук избухна ужасен скандал, след като им съобщих, че очаквам да ми се обадиш или направо да дойдеш. Нямах никаква представа, че са чували името ти. Баща ми направо подскочи на метър над земята, като го чу, а опасявам се, че и аз не отвърнах твърде възпитано. Никога не са чували подобен език от мен на тази възраст освен във втория ми риплей, когато станах войнствена. Но те, разбира се, нямат спомен от онова време.
— Мислиш ли, че заплахите му да ни държи далеч един от друг са сериозни? Баща ти наистина е в състояние да ни създаде проблеми, ако поиска.
— Страхувам се, че е напълно искрен. Известно време определено ще ни създава проблеми.
— Можем… да избягаме.
Памела посрещна предложението му със сух смях.