Раздадоха и последните дипломи и бившите вече гимназистки се разтичаха от подиума с победоносни викове на всички страни. Памела спокойно си проправи път до мястото, където я очакваха Джеф и родителите й.
— О, Пам — посрещна я майка й, — беше направо прекрасна там горе! Всички ги засрами.
— Поздравления, миличка — прегърна я баща й.
— Трябва да върна тогата и шапката — обърна се Памела към Джеф — и после можем да тръгваме.
— Наистина ли ще тръгнете толкова бързо? — попита загрижено майка й. — Защо не останете за вечеря, а утре ще станете по-рано.
— Семейството на Джеф ще ни очаква в четвъртък вечер, мамо, така че тази вечер непременно трябва да стигнем поне до Вашингтон. Ето, подръж това — тикна тя навитата на руло диплома в ръцете на Джеф. — Ей сега се връщам.
В съблекалнята на момичетата Памела свали от себе си черната памучна тога и облече синя пола и бяла блуза. Няколко от вече бившите й съученички я поздравиха с половин уста и тя им отвърна, но по мълчаливо споразумение те отдавна я бяха изключили от кръга на приятелките си и от оживените разговори за момчета, планове за лятото и обсъждания на различни колежи, в които щяха да идат наесен. Същите тези момичета й бяха приятелки в първия живот и Памела напълно бе споделяла възбуденото им бъбрене и бе правила с тях първите плахи стъпки по пътя към женствеността. Сега, както впрочем и при първия й риплей, между тях съществуваше пропаст, която съученичките й някак си усещаха, макар и да не бяха в състояние да си обяснят причините за нея. От своя страна Памела също се държеше на разстояние от тях и отказваше да участва в ученическите забави и развлечения, като същевременно правеше всичко необходимо, за да изпълни даденото на родителите си обещание, че първо ще завърши гимназия, а после ще напусне дома им, за да бъде с Джеф. Ето че този ден най-сетне настъпи и тя силно се надяваше, че ще успее да ограничи до минимум неудобството, предизвикано от странното й заминаване.
Памела се преоблече и се върна в прогресивно изпразващата се аудитория, където я очакваха родителите й и мъжа, с когото възнамеряваше да прекара остатъка от живота си.
— Значи — тъкмо казваше баща й на Джеф — наистина мислиш, че си струва да задържа тези монети, така ли?
— Да, господин Филипс — отвърна Джеф. — В дългосрочен план те определено са добро капиталовложение. Моите предположения са, че до десет-дванадесет години ще спечелите добри пари от тях.
Памела се досети, че баща й бе подхванал разговора, за да разведри напрежението, и мислено му благодари за това. Думите му потвърждаваха извода й, че е започнал да гледа на Джеф като на сериозен и изобретателен инвеститор, който ако не друго, поне знае как да се грижи за дъщеря му. Самият Джеф се бе запасил с монети от по десет и двадесет и пет цента на стойност няколко хиляди долара, преди те да бъдат изтеглени от обращение, и бе посъветвал бащата на Памела да направи същото. Причината бе, че монетите съдържаха деветдесет и пет процента сребро. Инвестицията изглеждаше логична и достатъчно консервативна, за да не доведе до внезапно забогатяване с подозрителна лекота или да породи излишни въпроси с привидната си несигурност. Освен това щеше да се окаже доходоносна, особено през януари 1980, когато цената на среброто щеше да стигне петдесет долара за тройунция в резултат на тайните незаконни машинации на „Хънтс Брадърс“ на пазара на сребро. Джеф бе казал на Памела, че през този януари ще се обади на баща й и ще го посъветва да продаде всичко, преди цената на среброто внезапно да се сгромоляса.
— Дълго ли ще останете в Орландо, скъпа? — попита майка й.
— Не, само няколко дни — отвърна Памела. — После ще тръгнем надолу по крайбрежието и може би ще наемем яхта за седмица-две.
— А решихте ли какво ще правите, когато… лятото свърши?
Напоследък това бе болната тема между Памела и родителите й. Макар добре да знаеха, че дъщеря им и Джеф щяха да са напълно задоволени в материално отношение, те все пак не искаха да приемат отказа на Памела да отиде в колеж.