— Не, мамо. Може да се установим в Ню Йорк, но още не сме решили окончателно.
— Исках само да ти кажа, че не е късно да подадеш документи в Нюйоркския университет. Знаеш, че ще те приемат веднага само заради успеха ти.
— Ще си помисля. Готова ли е колата, Джеф?
— Да. Всичко е вътре, резервоарът е пълен и можем да тръгваме.
Памела прегърна майка си и баща си и не успя да спре напиращите в очите й сълзи. Те искаха само тя да е добре и не знаеха, че добронамерените им съвети и привидната строгост отдавна са станали излишни. Не можеше да ги вини за това. Но сега най-после двамата с Джеф бяха истински свободни. Свободни да се посветят единствено на себе си в този прекалено добре познат им стар свят вече като възрастни, каквито всъщност бяха въпреки измамливата младежка външност. Днешният ден бе знаменателен след всичко преживяно в последните три години.
Памела се измъкна от водата с грациозно движение и се изкачи по късата стълбичка на кърмата на яхтата. Щом стъпи на борда, Джеф й подхвърли хавлията.
— Една бира? — попита той и бръкна в хладилната чанта.
— Давай я тук!
Памела уви синята хавлия около голото си тяло и енергично разтръска глава.
Джеф отвори две бутилки „Дос Еквис“, подаде й едната и се изтегна в шезлонга.
— Добре плуваш — похвали я той.
— Ъхъ — съгласи се доволно Памела и допря потната бутилка до бузата си. — Тази вода е като в минерален басейн.
— Гълфстрийм. Топлите му води тръгват оттук и обикалят целия Атлантически океан. В момента сме точно върху „тръбата“, благодарение на която в Европа няма втори ледников период.
Памела вдигна лице към слънцето, затвори очи и напълни дробовете си със свежия солен въздух. Един крясък я откъсна от унеса. Тя отвори очи и видя голяма бяла чапла, носеща се спокойно и величествено над тях. Изпънала крака и клюн в идеална аеродинамична форма, птицата пореше въздуха в посока към брега, от който Джеф и Памела бяха тръгнали тази сутрин.
— О, Боже — въздъхна тя, — не искам никога да напускам това място.
Джеф се усмихна и вдигна бутилката си в знак на солидарност с нея.
Памела пристъпи към борда на яхтата, наведе се над релинга и впери поглед в синьо-зелената вода, от която бе излязла само преди минута. На запад в далечината група делфини явно се забавляваха да разпенват морето около себе си. Тя ги наблюдава известно време, след което се обърна към Джеф:
— Има една тема, която постоянно отбягваме — каза Памела. — Нещо, което трябва да обсъдим, но въпреки това не го правим.
— И какво е то?
— Защо този път ми бе необходимо толкова много време, за да започна новото си съществуване? Защо изгубих година и половина. Крайно време е да поговорим за това.
Вярно. Така и не бяха се занимавали с обезпокоителното отклонение от циклите, станали част от самите тях. Джеф не можеше да се нарадва, че не я е изгубил, а Памела бе изтикала въпроса на заден план, докато се пребори с гимназията и с деликатната задача да убеди родителите си, че има нужда да е с него.
— А защо трябва да го обсъждаме точно сега? — попита Джеф и няколко бръчки прорязаха загорялото му от слънце чело.
Тя повдигна рамене.
— Рано или късно ще се наложи да го обсъдим.
Джеф потърси очите й и се опита да прочете какво мисли.
— Да, но поне още двадесет години този проблем няма да ни пречи. Не можем ли дотогава просто да се наслаждаваме на живота? Да се радваме на настоящето и един на друг?
— Едва ли ще успеем да го прогоним от мислите си — възрази меко Памела. — Нещо винаги ще ни гризе и ти го знаеш.
— И какво те кара да мислиш, че сме в състояние да си обясним случилото се, след като не ни е известна причината за преражданията? По този въпрос поне сме категорични.
— Нямах предвид да измислим непременно защо се е случило или пък как, но мисълта за него не ми дава мира и започвам да си мисля, че закъснението може да е в реда на нещата, а не само случайно отклонение, както предполагахме.
— Как така? Вярно, че този път се събудих с три месеца по-късно, но друг път не се е случвало нито с теб, нито пък с мен.
— Не съм убедена, че е така. Сигурно е, че не сме имали толкова големи закъснения, но… не можем да пренебрегнем тенденцията, появила се още в началото. Сега процесът просто забързва.