— Значи може би е време да положим някакви усилия. Ще започнем с нещо просто и по-разбираемо от онова, с което се бях захванала аз, когато се срещнахме. Ако има и други като нас, можем да научим още много за положението си. Ще имаме толкова много опит, който да споделим.
— Вярно — усмихна се Джеф, — но точно сега единственият човек, с когото лично аз искам да споделям каквото и да е, си ти. Прекалено дълго чакахме, за да сме отново заедно и сами.
— Достатъчно дълго — съгласи се Памела и позволи на хавлиената кърпа, увита около тялото й, да се свлече на нагрятата от слънцето палуба на яхтата.
Малкото им съобщение бе публикувано едновременно в „Ню Йорк Таймс“, „Поуст“ и „Дейли Нюз“; в „Лос Анджелис Таймс“ и „Хералд Екзаминър“; в „Льо Монд“, „Л’Експрес“ и „Пари-Мач“; „Асахи Шимбун“ и „Йомиури Шимбун“; в „Лондон Таймс“, „Ивнинг Стандарт“ и „Сън“; „О Естадо де Сао Пауло“ и „Жорнал до Бразил“. Освен това се съобразиха със собствените си специфични увлечения през различните цикли и обявлението им започна периодично да се появява още в „Джърнъл ъф ди Америкън Медикъл Асосиейшън“, „Лансет“ и „Льо Конкур Медикъл“; „Уол Стрийт Джърнъл“, „Файненшъл Таймс“ и „Льо Нувел Економист“; „Дейли Варайъти“ и „Кайе дю Синема“; „Плейбой“, „Пентхаус“, „Мейфеър“ и „Луи“.
Всичко на всичко двеста вестници и списания по целия свят пуснаха на пръв поглед безобидното съобщение, което звучеше напълно безсмислено за читателската аудитория освен за онези незнайни, а и може би и несъществуващи хора, до които всъщност бе адресирано:
Помните ли Уотъргейт? А лейди Ди? Катастрофата на совалката? Аятолаха? „Роки“? „Флашданс“?
В такъв случай не сте сами. Адресът, който ви трябва, е: п.к. 1988, Ню Йорк 10001.
— Ето я поредната банкнота — каза Джеф и хвърли плика настрана. — Защо, по дяволите, толкова много хора мислят, че продаваме нещо?
— Вероятно, защото огромната част от познатите им правят точно това — повдигна рамене Памела.
— Още по-зле е с онези, които си мислят, че провеждаме някакво състезание. Там вече наистина можем да имаме проблеми.
— Какви проблеми?
— С пощенските инспектори. Трябва да съчиним едно циркулярно писмо и да го разпратим на всички отговорили на съобщението ни с обяснението, че то не е реклама или състезание. Особено на онези, които са сложили пари в пликовете си. Искам да сме сигурни, че ще си ги получат обратно. Само оплаквания ни липсват сега.
— Но ние не сме предложили на никого нищо — възрази Памела.
— Дори и така да е — отвърна Джеф, — как ще обясниш на пощенския инспектор през 1967 какво е „Уотъргейт“?
— Сигурно имаш право. — Тя отвори следващия плик, хвърли един поглед на писмото в него и се разсмя. — Я чуй това: „Моля, изпратете ми повече информация за метода си за тренировка на паметта. Не помня никое от нещата, за които споменавате в обявата си.“
Джеф се усмихна, доволен, че Памела все още не е загубила чувството си за хумор след всичко това. Знаеше колко много означава тази кампания за нея. Разликата във времето на започване на нейните цикли очевидно бе доста по-голяма от неговата. И ако от четири-пет дни забавянето бе скочило направо на година и половина, то следващият й риплей можеше да се окаже драстично съкратен. Макар и да не бяха говорили по въпроса, и двамата съзнаваха, че за Памела следващ риплей може просто да няма.
През последните четири месеца бяха получили стотици отговори на обявлението си. Голямата част от хората обаче го смятаха за някакво състезание или пък оферта — като се започне от абонамент за списание и се стигне до литература, посветена на Розенкройцерите. Някои от отговорите изглеждаха обещаващо двусмислени, но проверките им винаги се оказваха разочароващи. Най-обещаващият и същевременно най-влудяващ от всички бе пликът с клеймо от Сидни, Австралия, който съдържаше краткото съобщение: „Не този път. Чакай.“ Обратен адрес липсваше.
Джеф бе започнал да вдига ръце от цялата работа. Наистина имаше смисъл да опитат, но според него вече бяха направили всичко по силите си, без да успеят да постигнат някакъв положителен резултат. Може би в света наистина нямаше други като тях или пък, ако имаше, те бяха предпочели да си замълчат. Въпреки това Джеф бе убеден повече от всякога, че двамата с Памела са единствените обречени на този кръговрат и други няма да се появят.
Той разпечата поредния плик от днешната камара и вече бе готов да го захвърли при останалите глупости, когато първото изречение го спря и той стъписан прочете и останалата част.