След отбивката за Макдъно край пътя стоеше масичка с наредени праскови и дини. Спомни си как веднъж, при едно от пътешествията си до Флорида, двамата с Мартин бяха спрели точно до такава масичка не толкова заради прасковите, колкото заради дългокракото момиче, обуто в бели шорти, което продаваше. Пазеше я голяма немска овчарка. След няколко безсмислени остроумия между градски момчета и селско момиче купиха от нея цяла кошница праскови. Дори не им се ядеше и само след тридесет мили им стана лошо от силния аромат на плодовете; започнаха да се упражняват в стрелба по пътните табели, като подскачаха глупашки при всяко точно попадение.
Това беше… кое лято — на 64 или 65? След година-две. Значи днес той и Мартин още не бяха предприели това пътуване, не бяха купували праскови от момичето, не бяха изпоцапали и окривили половината забранителни знаци оттук до Валдоста. И какво означаваше това сега? Ако след две години Джеф все още се намираше в това необяснимо как възстановено минало, щеше ли в същия юнски ден да предприеме същото пътуване, да се смее на същите шеги с Мартин, да хвърля същите зрели праскови по същите пътни табели? Ами ако не го направи? Ако реши да си остане в Атланта или просто подмине дългокракото момиче… тогава какво ще се случи със спомена му за цялата случка? Откъде бе дошъл и къде щеше да отиде?
От една страна, изглеждаше, че преживява живота си отново, сякаш го превърта на видеолента; и все пак явно не бе ограничен от това, което бе станало преди, или поне не напълно. Дотук му бе ясно, че се е върнал в определена точка от миналото и че всички предхождащи я обстоятелства са си същите — приет е в „Емъри“, живее с Мартин в една стая, посещава същите курсове както преди четвърт век — но все пак през това денонощие, откакто се бе събудил отново тук, вече бе започнал малко по малко да се отдалечава от пътеките, по които бе минал навремето.
Снощната среща с Джуди — ето най-голямата и най-очевидна промяна, въпреки че това надали щеше да повлияе съществено на нещата в дългосрочен план. И бездруго бяха скъсали след шест-седем месеца, спомни си той, около идната Коледа. Беше го зарязала заради „по-възрастен мъж“, сети се Джеф с усмивка. Студент от най-горния курс, който след това замина да учи медицина в Тюлейн. Тогава се бе почувствал наранен и потиснат за няколко седмици, но после почна да излиза с цял отряд момичета — първо кльощавата брюнетка Маргарет, после едно друго тъмнокосо момиче, името й започваше с Д или В, после блондинката, която можеше да върже на възел опашката на череша с езика си. С Линда, жената, за която щеше да се ожени, се срещна чак след колежа, когато вече работеше в радиостанцията в Уест Палм Бийч. Тя учеше в университета „Атлантик“, във Флорида. Запознаха се на плажа в Бока Рейтън…
Боже, къде ли бе Линда сега? Сигурно още учеше в гимназията — тя бе с две години по-малка от него — и живееше с родителите си. Изпита внезапен порив да й се обади или може би да продължи да кара до Бока Рейтън, да я види, да поговори с нея… Не, нищо нямаше да излезе. Щеше да е прекалено странно. Отиваше твърде далече, можеше да се получи ужасен парадокс.
Дали пък бе прекалено? Трябваше ли наистина да се тревожи за парадоксите? Онази стара идея как можеш да убиеш собствения си дядо? А може би въобще не биваше да го е грижа за подобни неща. Не беше някакъв беглец, който се разхожда из времето и го е страх да не налети на самия себе си в по-млада възраст; той всъщност беше тази по-млада версия на себе си, част от тъканта на този свят. Само съзнанието му идеше от бъдещето и бъдещето съществуваше само в съзнанието му.
Наложи му се да спре до пътя и да поседи малко, хванал глава в ръцете си, за да осмисли всички изводи от тази мисъл. Вече му бе минавала през ум възможността това минало съществуване да е халюцинация. Ами ако беше обратното? Ако цялата сложна система на развитие на следващите две и половина десетилетия — от падането на Сайгон през „ню уейва“ до персоналните компютри — се окажеше фикция, неизвестно как появила се за една нощ в главата му, тук, в истинския свят на 1963, който никога не е напускал? В тази възможност имаше също толкова, ако не и повече смисъл, отколкото във всяко друго обяснение, включващо пътуване във времето или пространствен катаклизъм.