— Но ние наистина не знаем за какво говорите — намеси се и Джеф. — Да не би да твърдите, че сте установили контакт с хората… или съществата, които са отговорни за всичко това? Те извънземни ли са?
— Ами разбира се. Боже господи, а аз въобще не се усъмних… Но в такъв случай вие не участвате в умилостивяването.
Бледото му лице стана още по-бяло.
Джеф и Памела се спогледаха смутено, а после отново погледнаха към него. И двамата бяха разсъждавали над възможността някакъв чужд разум да е замесен в циклите, но така и не успяха да открият дори и най-дребното доказателство в подкрепа на тази хипотеза.
— Опасявам се, че ще трябва да ни обясните всичко, и то от самото начало — каза Джеф.
Маккауан хвърли поглед към мускулестия младеж в ъгъла, който, навел глава над масата, продължаваше да не им обръща внимание. Той придърпа стола си по-близо до Джеф и Памела и заговори приглушено:
— На тях въобще не им пука за повторението или риплеите — каза той и кимна в посока на пазача. — За сметка на това пък умилостивяването направо ги вбесява. — Той въздъхна и се втренчи в очите на Джеф. — Наистина ли трябва да ви разказвам цялата история? Още от самото начало?
15.
— Израснах в Синсинати — заразказва Стюарт Маккауан. — Баща ми работеше по строежите, но тъй като беше алкохолик, невинаги си намираше работа. Веднъж, тогава бях на петнадесет, се напил на строежа, изпуснал някакво въже и премазал крака си. По-късно го ампутираха. Така единственият ни доход осигуряваше мама, която шиеше на ишлеме за фирма за производство на полицейски униформи. Покрай нея и аз успявах да заработвам по някой долар бакшиш, като разнасях униформите.
Баща ми постоянно ме подкачаше и подиграваше, че съм кльощав и имам пилешки мускули. Самият той бе голям, як мъжага с предмишници поне два пъти по-големи от тези на Майк. След като загуби крака си, отношенията ни още повече се влошиха. Не можеше да се примири с факта, че колкото и слаб да съм, поне всичко ми е на място. Понякога се налагаше да му помагам, когато не успяваше да мъкне торбите с покупки под една мишница. Направо ненавиждаше тези моменти. Постепенно започна да ме мрази и да пие още повече…
Напуснах дома на родителите си на осемнадесетгодишна възраст през 1954. Тръгнах на запад, към Сиатъл. Не бях много як, но имах жилави ръце и крака. Успях да си намеря работа в „Боинг“ и се научих да се справям с по-малогабаритните елементи. После срещнах едно момиче, оженихме се, родиха ни се две деца и въобще не бе толкова зле.
После дойде тази катастрофа през пролетта на 1963, за която вече ви споменах. Самият аз бях започнал да пия по малко. Е, не чак като баща ми, но по пътя за дома обръщах по няколко бири, а след вечеря не си отказвах чашка-две уиски… И когато се блъснах в дървото, също бях пиян. Прекарах в кома цели осем седмици и щом се свестих, нищо вече не бе същото. Координацията на очите и ръцете ми бе нарушена от удара, така че за работа в „Боинг“ и дума не можеше да става. Струваше ми се, че повтарям живота на баща си стъпка по стъпка. Започнах да пия още повече, да навиквам жена си и децата… Най-после на нея й писна и един ден просто си събра багажа, взе децата и се махна.
Малко след това банката ми взе къщата, защото пресрочих ипотеката. Върнах се обратно на улицата, започнах да скитам из страната и да пия. Така прекарах почти двадесет и пет години. Превърнах се в един от „бездомните“, както ги наричат през осемдесетте, но аз си знаех, че съм просто скитник, обикновен алкохолик. Умрях в една алея в Детройт, без дори да знам на колко точно години съм тогава. По-късно, разбира се, разбрах — на петдесет и две.
И после се пробудих в същото болнично легло, току-що излязъл от кома. Сякаш бях сънувал всичките тези кошмарни години и в интерес на истината доста дълго време наистина мислех, че съм ги сънувал. И без това не помнех голямата част от случилото се през тях. Но все пак помнех достатъчно и скоро се убедих, че с мен става нещо наистина странно.
Маккауан изгледа Джеф с внезапно пламнали очи, които само допреди миг имаха предпазливо изражение.
— Обичате ли бейзбол? — попита той. — Заложихте ли на Световните серии онази година?
Джеф се усмихна разбиращо.
— И още как.
— Колко?
— Много. Преди това бях заложил на Шатогей в дербито на Кентъки и на победителя в Белмонтското надбягване. Добра пачка събрах.
— Колко заложихте? — не мирясваше Стюарт.