— И вие как го направихте? Как ги умилостивихте?
— Винаги започвам с малкото момиченце в Такома. За нея използвам нож. Там е лесно и никога не ме хващат. После продължавам с няколко проститутки в Портланд или пък във Ванкувър… Гледам да го правя далеч от дома и пътувам много. Понякога дори прескачам отвъд океана, но в крайна сметка предпочитам да е тук, в Щатите: стопаджии в Тексас, безпризорни деца в Лос Анджелис и Сан Франциско… Виж, в Уисконсин друг път няма да опитвам. Сега ме хванаха много бързо. Но след четири-пет години пак ще съм навън. Винаги казват, че съм луд, и ме пращат в някое подобно заведение, но аз много се изучих да мамя доктори и комисии за освобождаване под гаранция. В края на краищата неизменно успявам да им се изплъзна и отново се захващам с умилостивяването.
Памела отпусна глава на рамката на вратата и избухна в ридания, докато Джеф налучкваше пътя през снежната вихрушка.
— Аз съм виновна! — стенеше тя и сълзите необезпокоявани се търкаляха по бузите й. — Той каза, че „Звездно море“ събудил „чувството му за целеустременост“. След всичко, което възнамерявах да постигна с помощта на този филм, се оказва, че съм успяла единствено да насърча някакъв сериен убиец!
Джеф стискаше здраво волана на взетия под наем плимут и се опитваше да се справи със заледения път.
— Филмът не е единствената причина. Той е започнал да убива много преди да го гледа, още през първия си риплей. Нещо повече, още преди да гледа филма ти, Стюарт вече е бил луд. Не знам дали за това е виновна катастрофата или шокът от повтарящия се живот, или пък и двете са оказали влияние. Не е изключено да са се намесили и десетки други фактори, кой знае. Но моля те, за бога, не се самообвинявай за извършеното от него.
— Та той е убил някакво момиченце! Той продължава да я убива, всеки път я наръгва с нож!
— Знам. Но разбери, че вината за това не е твоя.
— Не ме интересува чия е вината. Трябва да го спрем.
— Как? — попита Джеф и почти долепи лице до стъклото, за да вижда през снежната пелена.
— Например да направим така, че този път да не успее да се измъкне от клиниката. Да се доберем до него, преди да е започнал да убива.
— Ако решат, че е „излекуван“, ще го освободят и хич няма да те питат какво мислиш. Пък и защо лекарите или съдиите ще тръгнат да се съветват с теб? Или предлагаш да им кажем, че и ние повтаряме живота си като Маккауан, само че за разлика от него сме нормални? Сещаш ли се накъде водят подобни приказки?
— Тогава следващия път…
— Ще отидем в полицията на Сиатъл или Такома и ще им кажем, че онзи почтен господин с голямата извънградска къща и със скъпата яхта всеки момент ще тръгне да обикаля страната и да избива де що му попадне пред очите. Няма да стане, Памела, знаеш, че няма да стане.
— Но ние трябва да направим нещо! — изплака тя.
— И какво да е то? Да го убием ли предлагаш? Аз не мога да го направя, а и ти също.
Памела продължи тихо да плаче, стиснала очи пред мъртвешката белота на снежната буря.
— Не можем просто да си седим и да чакаме — прошепна най-сетне тя.
Джеф внимателно се качи на магистралата, водеща обратно към Медисън.
— Страхувам се обаче, че ще трябва да го направим — отвърна той. — Трябва да се примирим с това.
— Как можеш да се примириш с подобно нещо! — сопна му се Памела. — Невинни хора са обречени да умрат от ръката на този маниак и ние го знаем!
— Примирявали сме се още от самото начало. Спомни си само за Менсън, Берковиц, Буоно, Бианки… Този вид с нищо непредизвикана диващина е част от сегашното време и ние сме почти имунизирани срещу нея. Та аз не се сещам за имената дори на половината серийни убийци, които ще тероризират страната през следващите двадесет години. А ти?
Памела седеше неподвижна, със зачервени от сълзите очи, здраво стиснала зъби.
— Не сме се опитвали да предотвратим всички тези убийства, нали? — продължи Джеф. — Дори не ни е хрумвало да го правим освен онзи път, когато пробвах да спра убиеца на Кенеди, но това е нещо съвсем различно. Ние — и тук имам предвид не само теб и мен, а и обществото като цяло — живеем редом със зверствата, рамо до рамо със случайната смърт. Повечето време дори не й обръщаме внимание, освен ако не ни заплашва директно. Още по-лошо, някои хора дори се забавляват със смъртта, тя им осигурява развлечения. В крайна сметка осемдесет процента от новинарските бюлетини в Америка са криминална хроника. Журналистите се занимават главно с това — да осигуряват на публиката си ежедневната й дажба от драматизъм, от страдания и кръв, подминали тях, но достигнали други.