Мексико Сити. Коледната му ваканция през 1964. Бяха решили да дойдат тук с Мартин като на шега, но речено-сторено. Помнеше пустите пътища и мотаещия се без надзор добитък по магистралата; планинските проходи, изпъстрени с остри завои и цистерни на „Пемекс“, с които шевролетът се разминаваше на косъм; публичният дом в Зона Роса; безкрайното изкачване по каменните стъпала на Пирамидата на слънцето.
Падащите пламъци зад прозорците на бара се оказаха фойерверки — цели реки от течни пиротехнически ефекти, изливащи се от покрива на хотела, чийто последен етаж заемаше заведението. Мартин имаше право — отвън сигурно изглеждаше страхотно. Хотелът вероятно приличаше на приказна факла, издигаща се тридесет-четиридесет етажа над земята и сипеща огън и светлина в нощното небе.
Но дали днес бе Коледа или пък Нова година? Подобни спектакли бяха типични за Мексико именно по това време на годината. По-важното бе, че знае датата — края на 1964 и началото на 1965. Този път бе изгубил четиринадесет месеца, почти колкото Памела в предния риплей. Един господ знаеше какво можеше да означава това за нея и за тях.
Мартин се ухили и го потупа приятелски по гърба. Да, през тази ваканция си бяха поживели както трябва. Всичко течеше като по мед и масло и тогава си мислеха, че пред тях се простира път, обсипан с цветя и слава. Щом ни е добре днес, ще ни е добре винаги, гласеше философията им в онези години. Е, Джеф поне бе успял да предотвратява самоубийството на приятеля си във всеки свой риплей, без значение какво се случваше с него. Макар да не можеше да попречи на Мартин да се ожени нещастно и да не притежаваше финансова империя, в която да го настани на работа, той се грижеше отрано да предотврати банкрута му, като го съветваше как и кога да инвестира.
Това го подсети, че и самият той трябва да реши откъде ще си набави средства. Старото му спасение — Световните серии от 1963 — бяха вече в историята, а на хоризонта не се виждаше друг залог, който в скоро време можеше да се мери с тях. Сезонът на професионалната футболна лига също бе приключил, а началото на мачовете за суперкупата щеше да е след две години. Ако тази вечер бе Нова година, можеше да успее или да не успее да заложи от Мексико Сити на Илинойс срещу Вашингтон в утрешния им мач. Вероятно за известно време щеше да се наложи да се задоволи с подаянията от НБА, но със сигурност нямаше да получи никакъв сериозен залог срещу Бостън Селтикс, които тази година за осми пореден път щяха да спечелят титлата.
Фойерверките отвън постепенно престанаха и мъждивото осветление в бара се включи. Оркестърът подхвана „Чиелито Линдо“. Мартин се заглеждаше по една стройна блондинка през две маси от тях и повдигна въпросително вежди към него, за да го попита дали ще опита късмета си с червенокосата й приятелка. Джеф си спомни, че момичетата са туристки от Холандия, които нямаше да се поддадат на свалките им, но поне щяха да прекарат — бяха прекарали — весело, с алкохол и танци. Става — повдигна рамене той, — защо не?
А що се отнася до парите, те не бяха чак толкова голям проблем. Поне засега му трябваха толкова, колкото да изкара… докато Памела се пробуди отново. Оттук нататък му оставаше само едно — да чака.
Пам беше друсана; направо се отряза. Този път Питър и Елън бяха изнамерили страхотна трева, истински трепач. Не беше пушила такава, откакто онзи тип в „Илектрик Съркъс“ я черпи преди месец. А неговата може би не бе толкова добра всъщност, защото тогава имаше още жестока музика, някакви гълтачи на огън по дансинга, танци и какво ли не. „Не че сега музиката не я бива“ — рече си тя, заслушана в раздвижените импровизации на Клептън преди началото на „Изгрева на твоята любов“. Ех, само ако можеше малкият касетофон да свири по-силничко.
Тя подви босите си крака, облегна се на плаката на Питър Макс, който красеше стената над леглото й, и се загледа в обложката на албума „Дизраели Гиърс“. Окото беше страхотно изпипано, особено пък с цветята, които израстваха наместо клепки, а и имената на песните едва се четяха от бялото на ириса… О, Боже, имаше още едно око. Колкото повече гледаш обложката, толкова повече ти се струва, че на нея има много очи, безброй очи и нищо повече. Дори и цветята сякаш имаха очи, такива едни дръпнати като котешки, или като на китаец…
— Хей, я скивай! — извика Питър.