Дейвид Балдачи
Игра с огъня
Еймъс Декър #6
На Майк и Моника Рао за всичко, което направиха за Университета на Вирджинската общност
1.
Хал Паркър решително преследваше плячката си. С всяка уверена стъпка сърцето му туптеше по-силно. Той не се съмняваше, че тя е наблизо, защото все по-често виждаше върху черната пръст капки кръв, проблясващи като малки рубини. Очевидно не я бе убил, но поне я беше ранил.
За да получи възнаграждението си, трябваше да представи трупа като доказателство. Кървавите следи го обнадеждаваха. Те предвещаваха неизбежното, особено в това задушно време.
Паркър напредваше бавно и методично. Есента наближаваше, но лятото още не си беше отишло и из голите полета беше все така топло и влажно. В този момент той се чувстваше като яйце в нагорещен тиган. Ако беше зима, щеше да е облечен в дебели топли дрехи, но пак нямаше да тича след плячката си. Защото, ако някой тича, когато навън е минус четиресет и пет градуса, ще получи белодробен кръвоизлив и ще се задави със собствената си кръв. А стане ли много горещо и влажно, дехидратацията може да го убие също толкова бързо, колкото и студът. Нещо повече, човек усеща, че се е обезводнил, чак когато е прекалено късно.
Паркър носеше мощен челник, способен да превърне нощта в ден. Или поне да освети ярко тясната пътека, по която вървеше. Предполагаше, че е единствената жива душа в радиус от десетки километри. В небето се кълбяха тежки облаци. Надяваше се бурята да го изчака да довърши работата си.
Той погледна на север, към недалечната граница с Канада. На един час в южна посока се намираше Уилистън – градът, превърнал се в столица на малката вселена на фракинг индустрията в Северна Дакота. Но шистовият басейн Бакен обхващаше толкова голяма площ, че земята под краката му съдържаше стотици милиони барели нефт и още толкова кубични метри природен газ. А може би дори повече, каза си той, защото едва ли някой знаеше докъде точно се простира находището.
Паркър приклекна и обмисли следващия си ход.
Взря се напред, завъртя компаса на сто и осемдесет градуса и изчисли времето и разстоянието до плячката си, съдейки по големината на кървавите петна. После се изправи и продължи малко по-бързо. На гърба си носеше раница, в която имаше хидратираща система с голям резервоар. Маркучът висеше до устата му. Дрехите му бяха от здрава дишаща материя, която абсорбираше влагата. Въпреки това горещината го измъчваше и той бе плувнал в пот, макар че вече беше единайсет часът вечерта. Всеки дъх, който си поемаше, пареше устата му като лютите чушки хабанеро. Знаеше, че майката природа е по-силна от хората, каквато и екипировка да имат.
Той нямаше представа как вълкът, убил вече две крави от стадото на неговия работодател, е успял да стигне до тук. Та нали се беше прицелил добре от разстояние не повече от четиристотин метра. А хищникът бе застанал напълно неподвижно като елен, който подушва опасност. Куршумът беше пронизал тялото му в горната част, нямаше съмнение. Вълкът дори не бе помръднал и Паркър бе сигурен, че го е убил. Но когато се приближи, не откри друго освен кървавата диря, която сега следваше. Той се изкачи на ниско възвишение. Районът бе известен като Големите равнини, което не беше подходящо име, тъй като релефът беше доста хълмист. На юг тъмнееха скалистите хребети на Бадландс, които се спускаха към равнините подобно на реки, набраздяващи сушата. Започна да се стеле нощна мъгла, която затрудняваше видимостта. Паркър се намръщи и въпреки че беше опитен ловец, усети как адреналинът му се покачва.
В далечината прозвуча равномерен тътен, последван от пронизително изсвирване на локомотив, вероятно поредната товарна композиция от цистерни с нефт или природен газ, втечнен веднага след добиването му, за да бъде транспортиран. Свирката на влака прозвуча едновременно унило и обнадеждаващо.
Разнесе се нов тътен. Този път идваше отгоре. Връхлиташе буря, съвсем обичайна по тези места. Паркър трябваше да побърза.
Той стисна здраво пушката си, готов да реагира светкавично, да приближи оптичния мерник до очите си, да стреля отново и – както се надяваше – този път да убие вълка. В следващия миг видя нещо. На петнайсетина метра вляво. Сянка, малко по-тъмна от земята наоколо. Той насочи лъча на челника си натам. Първоначалната му изненада отстъпи пред недоумение. Кървавите следи от вълка определено сочеха надясно. Какво беше станало? Да не би изведнъж да се беше сдобил с крила? Невъзможно, но все пак явно бе променил посоката, след което краката му не бяха издържали и той беше рухнал на земята.