– Нямаме право да го обсъждаме – намеси се Джеймисън. – Но най-вероятно ще го чуете по новините.
– По дяволите! И са повикали ФБР? Местните ченгета не могат ли да се справят сами?
– Отиваме там, където ни изпратят, Стан – каза Декър.
– Искате ли да вечеряте с нас? – предложи Джеймисън.
Бейкър пребледня, отстъпи крачка назад и впери поглед в Декър.
– Какво? Не… Аз… аз вече вечерях.
– Какво правиш тук тогава? – попита Декър, явно заинтригуван от неудобството на Бейкър. – След като си пристигнал в града преди повече от година, едва ли си отседнал в хотела.
– Не, живея под наем. Тук съм, защото… Имам среща с… ъъъ… – замънка той.
– С кого? – настоя да разбере Декър.
– Стан?
Тримата се обърнаха и видяха трийсетинагодишна жена да прекосява ресторанта с пъргава походка. Пъргава – именно това си помисли Декър, докато я наблюдаваше. Беше красива и много от мъжете, дори някои от жените се обърнаха да я огледат.
– Здравей, Каролайн – поздрави я сковано Бейкър и пристъпи нервно от крак на крак. – Това е Каролайн Досън – представи я той.
– Разбрахме – отвърна Декър и впери поглед в бъдещия си бивш зет.
– Каролайн, запознай се е Еймъс Декър и партньорката му Алекс. Еймъс е…
– Аз съм приятел на Стан – прекъсна го Декър. – Не сме очаквали, че ще се срещнем в този град.
– Каква приятна изненада – усмихна се Каролайн. – Готов ли си? – попита тя Бейкър, след което се обърна към Алекс: – Искате ли да дойдете с нас? Ще обиколим клубовете.
– Тук и клубове ли има? – учуди се Джеймисън.
Каролайн се усмихна.
– Знам, знам. Всички реагират така, но в Лондон могат да се намерят поне три-четири прилични заведения. Вярно, те са по-скоро барове, отколкото клубове. Но не във всички свирят само любимото кънтри на Стан, което аз не понасям.
– Благодаря – отвърна Декър, – но току-що пристигнахме. Пътуването беше изморително.
– Добре, ще го оставим за някой друг път.
– Чудесно.
Каролайн хвана Бейкър за ръката.
– Да вървим. Първа спирка "Окей, жокей".
– В Лондон ли живеете? – попита изненадващо Декър.
Тя се усмихна.
– Да, макар че бих предпочела да живея в английския Лондон. Е, може и това да се случи някой ден. Баща ми е собственик на този хотел и на още няколко компании. Помагам му в бизнеса. Той има голяма къща извън града. Понякога оставам там, но имам и апартамент тук.
– Разбирам.
– До скоро – каза Каролайн и поведе Бейкър навън. Джеймисън погледна Декър.
– Какво съвпадение, а?
Той беше заковал очи в масата.
– Съжалявам за сестра ти.
– Рене трябваше да ми се обади – отвърна Декър, видимо огорчен от новината.
– А ти сигурен ли си, че тя не се е опитала да се свърже с теб? – Във въпроса ѝ се долавяше съмнение.
Той я погледна гузно.
– Възможно е да е оставила няколко гласови съобщения, на които съм забравил да отговоря.
– Звучи невероятно от устата на човек, който никога не забравя нищо.
– Знам – отвърна Декър с нещастно изражение. – Не ме бива в тези неща.
– Трябва да поговориш с нея. Да я подкрепиш. Да я оставиш да изложи своята гледна точка, без да я съдиш.
– Хората намират изход от всякакви кризи. А и Стан вече си е намерил друга.
– Той не очаква от тази връзка нищо сериозно, Декър. Струва ми се, че това се отнася и за Каролайн. Двамата просто се забавляват.
Когато храната им най-накрая пристигна, Декър сложи в уста една-две хапки, преди да измърмори:
– Съжалявам, изгубих апетит. Ще се видим утре сутринта.
После стана и си тръгна без повече обяснения.
6.
"Окей, жокей".
Голямо, шумно и несъмнено популярно заведение.
През всички прозорци струяха ярки светлини, а вътре кънтеше силна музика. Смесица между кънтри и рокендрол, доколкото можеше да прецени Декър. Тя отекваше като оръдейна канонада.
Той постоя отвън и усети как по кожата му полепва влага.
След като показа служебната си карта на охраната, отвори вратата и горещината, вонята на пот и миризмата на алкохол го блъснаха в лицето като танков снаряд. Вътре или нямаше климатик, или той не успяваше да се справи с топлината, излъчвана на талази от танцуващите. Декър май беше единственият трезвен в заведението.
Заобиколи няколко младежи, застанали до входа. Те като че ли едва се крепяха на краката си и се подпираха един на друг, макар да нямаше още десет часа. Не би искал да е в тяхната компания към полунощ.