– Накъде? – попита Декър.
Роби погледна първо в едната, после в другата посока, помириса въздуха и огледа пръстта от двете страни на дупката.
– Стъпките и свежият въздух идват от там – каза той и посочи надясно.
Измъкна шиповете от колана си и стисна по два във всяка ръка. Те щръкнаха между пръстите му като нокти на хищник.
– Ако има хора там, експлозията е вдигнала тревога – отбеляза Декър.
– На това разчитам – отвърна Роби.
След трийсетина метра той сграбчи Декър за ръката и го дръпна в сенките до стената. После се пресегна и отскубна кабелите от лампата над тях. Така този участък от тунела потъна в още по-плътен мрак.
Някой се приближаваше с бързи крачки.
След секунди се появиха трима мъже, и тримата въоръжени. Те тичаха в колона.
Когато се изравниха с Роби, той замахна с шиповете, прониза първия във врата, завъртя се, заби два шипа в корема на втория и ги завъртя нагоре към диафрагмата му. И двамата се свлякоха на земята, без да помръднат.
Третият се извърна и насочи автомата си към Роби, но така и не успя да натисне спусъка, защото Декър се стовари върху него. Неговите сто и трийсет килограма притиснаха мъжа към земята и той изпусна оръжието си.
Роби го взе и огледа другите двама. Единият беше мъртъв, другият береше душа. Роби го изчака да издъхне и каза на Декър:
– Пусни го!
Декър се изправи бавно и Роби попита:
– Кой си ти?
Мъжът приклекна и поклати глава. Той беше четирийсетгодишен, с чуплива черна коса, леко прошарена на места.
– Къде сме? – продължи Роби.
Отново не последва отговор.
– Защо ни отвлякохте?
Този път мъжът не си направи труда дори да поклати глава. Той остана неподвижен, погледна Роби за миг и поднесе ръка към устата си.
Роби се хвърли напред, но онзи вече беше погълнал нещо.
Тялото му се разтърси от конвулсии, от устата му изби пяна и той падна настрани. Пое си дъх още няколко пъти, след което застина.
Декър се наведе и докосна китката му. Нямаше пулс.
– Много бърза отрова – каза Декър.
– И много ефикасна – отвърна Роби.
Декър взе един автомат и двамата продължиха в същата посока. Пред тях изникна врата.
Роби насочи автомата си към нея и погледна Декър.
– На три. Ти – наляво, аз – надясно.
Декър кимна.
– Едно… Две… три!
Двамата влетяха в стаята. Автоматът на Роби покри дясната половина на помещението, а този на Декър – лявата.
По средата стоеше Бен Пърси.
Не беше сам. Държеше пистолет, който бе опрял в главата на друг човек.
И този друг човек беше Алекс Джеймисън.
79.
– Вие двамата сте голяма работа – каза Пърси и поклати глава. – Заради вас останах без хора.
– Ако я пуснеш, всички ще си тръгнем – предложи Декър.
– Това е невъзможно – заяви невъзмутимо Пърси. – Вие съсипахте всичко, върху което работех.
– Искаш ли да поговорим за това? – попита Декър.
– Не, искам да убия и трима ви. Но първо свалете оръжията, ако не искате тя да получи дупка в главата. Веднага! – добави той със спокоен, премерен глас. – Нямам какво да губя.
Роби и Декър оставиха автоматите си на земята и отстъпиха назад.
– Изненадан съм, че си се върнал – отбеляза Декър.
– Хората, които щяха да ми платят купища пари, сега няма да мирясат, докато не ме открият жив или мъртъв. Прецених, че няма да им хрумне да ме потърсят на това място. Убедих и останалите членове на екипа, че е безопасно, но щом сте стигнали дотук, аз съм последният оцелял. – Той притисна дулото на пистолета в главата на Джеймисън. – Трябваше да остана, за да си отмъстя, че съсипахте живота ми. Само това ме крепеше…
– Явно сте ни проследили до дома на Хал Паркър – каза Декър.
– О, да, държахме ви под око. Хората ми ви чуха да разговаряте и разбраха, че сте наясно какво съм направил. Изненадан съм, че ви отне толкова много време. Реших, че ако покажа на работодателите си снимки на труповете ви, може да ми подхвърлят някой и друг долар. Заслужаваше си да опитам.
– Как вмъкна тези типове в страната? – попита Роби.
– А ти как мислиш? През канадската граница, разбира се. Беше толкова лесно. – Пърси погледна Декър. – Намериха бункера, нали?
Декър кимна.
– Онези неща вътре толкова ли са опасни, колкото твърди Даниълс?