Излязоха от кабинета на Кръчфийлд и тръгнаха обратно към джипа. По пътя Декър каза тихо:
– Знаеш ли, Алекс, понякога най-сложните на вид случаи се оказват най-прости.
– Никога не бих нарекла този случай прост.
– Но той е именно такъв. Ние го правим сложен. Макар и не без помощта на други хора.
– Какво имаш предвид?
– Опитаха се да ни изиграят. Сега е наш ред да им го върнем.
83.
Не след дълго Декър и Джеймисън влязоха в кабинета на Кели в полицейското управление.
Той ги погледна и каза нетърпеливо:
– Къде бяхте? Хрумнаха ми няколко идеи къде да търсим Бен Пърси.
– Сега забрави за Пърси – отвърна Декър. – Трябва ни заповед за обиск, и то спешно.
– За кого и за какво?
Декър му съобщи и Кели облещи очи.
– А ще ми кажеш ли защо? – попита той.
– Ще ти кажа точно толкова, колкото е необходимо на съдията, за да издаде заповедта. Що се отнася до останалото, предпочитам да ти го покажа лично.
По-късно вечерта, вече със заповедта за обиск в ръце, те спряха пред голяма добре подържана къща в широкия център на Лондон и почукаха на вратата.
– Колата не е отпред – отбеляза Декър.
– Може да не си е вкъщи – каза Кели.
– Заповедта ни позволява да влезем – заяви Джеймисън.
Декър се справи бързо с ключалката. Той не се насочи към спалните на горния етаж, а тръгна право към мокрото помещение. На една от закачалките там висеше торба с надпис: "Химическо чистене". Порови в нея и извади панталон и блуза.
– Имаме късмет, че не са заминали за химическо чистене.
После взе чифт обувки от един рафт в гардероба, провери размера им и кимна.
– Ще ми кажеш ли за какво е всичко това? – попита Кели.
– Веднага щом извършим анализ на дрехите, ще знаеш точно толкова, колкото и аз.
Беше късно вечерта. Декър седеше зад волана на джипа, паркиран в центъра на Лондон. До него беше Джеймисън.
Тя поклати глава и възкликна:
– Още не мога да повярвам!
– Готова ли си? – погледна я Декър.
Джеймисън докосна глока си и отвърна:
– Да.
Пътуването им отне около час. Спряха пред имота, който търсеха, и изминаха останалата част от пътя пеша. Отпред бе паркирана само една кола. Двамата веднага я познаха. Декър отиде до нея, огледа гумите и освети грайферите им с фенерчето си.
– Какво търсиш? – попита Джеймисън.
– Точно това, което намерих.
Едноетажната постройка беше стара и занемарена, нуждаеше се отчаяно от ремонт, но беше доста изолирана – наоколо не се виждаха никакви други къщи.
Декър поведе Джеймисън към плевнята. Вратите бяха отключени. Двамата влязоха и се огледаха, като си светеха с фенерчето. Вътре гъмжеше от мухи и комари и те размахаха ръце, за да ги прогонят.
Накрая забелязаха на една от стените врата, която се затваряше с резе.
Отвориха я и огледаха покрития със сено под.
Джеймисън продължи да размахва ръка пред лицето си, макар да бе невъзможно да пропъди рояка от насекоми.
– По дяволите! Мисля, че лапнах нещо!
Декър не обръщаше никакво внимание на мухите и комарите. Той коленичи и освети сеното на пода.
– Тук май има кръв. Ще проверим по-късно.
– Смяташ ли, че тялото на Креймър е било оставено тук?
– Обзалагам се, тъй като в плевнята има насекоми, но не и животни. А и никой наоколо не би чул виковете ѝ.
– Прав си – съгласи се Джеймисън.
Двамата претърсиха и постройката, разположена зад плевнята. Вътре имаше кола, покрита с брезент. Когато Декър го повдигна, отдолу се показа малка хонда.
– Това трябва да е колата на Креймър – каза Джеймисън.
Преди Декър да отговори, отвън долетя шум от приближаващ се автомобил.
Пред къщата спря жълто порше кайен. От него слезе Каролайн Досън и тръгна към входната врата.
– Какво неочаквано развитие – промърмори Декър.
– Какво ще правим?
– Това, за което сме дошли.
Двамата се промъкнаха до вратата и Декър я отвори рязко.
Във вестибюла стояха Досън и Садърн.
– Какво става? Защо сте тук? – възкликна Садърн.
Досън се обърна и ги погледна смаяно.
Декър забеляза куфара на пода до Садърн.
– Заминавате ли някъде?
– Отиваме в Канада за няколко дни – отвърна Досън.
– Само за няколко? – попита Декър, без да откъсва поглед от Садърн.
– Да, Лиз реши, че е добра идея да сменим обстановката.
– Знаем за вас двете – каза Джеймисън.
Думите ѝ объркаха Досън.
– Какво? За какво говорите? Ние сме само…