Джеймисън прегърна Роби и Рийл.
– Надявам се да се видим отново.
– Внимавай какво си пожелаваш – отвърна Рийл с усмивка. – Ние обикновено се появяваме, когато наближава краят на света.
– В такъв случай не бих имала нищо против тъкмо вие да ни пазите гърба.
Декър стисна ръката на Рийл, после се обърна към Роби и каза:
– Приятно прекарване на Мемориъл Бридж.
– И на теб, където и да отидеш в търсене на "малко тишина и спокойствие".
Декър и Джеймисън вървяха към терминала, когато тя подхвърли:
– Не искам никога да се връщам в Северна Дакота.
– Хей, щатът не ти е виновен за нищо. А и Кели, Шейн и Каролайн ще поддържат Лондон в отлична форма.
Джеймисън го погледна.
– Не разбирам защо нарече този случай лесен. Помисли само колко неща трябваше да разследваш, помисли за онова, което каза във фермата на Лиз.
– Имах предвид най-важната част, онази нишка, която ми позволи да разплета цялата история. Това беше лесно.
– Какво имаш предвид?
– Алчността, Алекс, един от най-старите мотиви на света да убиеш някого. Лиз е извършила всички тези убийства от алчност.
– Мисля, че към нея трябва да добавим още един мотив, Декър.
– Кой? – погледна я той с изненада.
– Може би най-старият мотив да навредиш някому.
– И той е?
– Любовта – отвърна Джеймисън. – Ужасната извратена любов на Лиз към Каролайн. Но въпреки всичко любов.
Декър въздъхна и кимна.
– Мисля, че това е най-проницателното наблюдение, което някой от двама ни прави, откакто поехме този случай, Алекс.
– Голяма похвала е да го чуя от теб.
Когато влязоха в терминала, Декър каза:
– Сестра ми ме покани да ѝ гостувам в Калифорния за две седмици. Стан също ще дойде.
– Чудесно, Декър. Ще приемеш ли?
– Още не съм решил.
Тя го погледна изпитателно.
– Мисля, че трябва да приемеш. Сериозно. След всичко, което преживяхме, малко време, прекарано с близките, може да направи чудеса. Аз също ще погостувам на моето семейство. Имам нужда от прегръдки и целувки.
– Знам, Алекс – отвърна Декър. – Аз също имах семейство.
– И все още имаш семейство, Еймъс.
Двамата се прибраха с такси до апартамента, който деляха. Беше в южната част на Вашингтон.
Когато пристигнаха, Джеймисън взе душ, облече си пижама, отпусна се уморена на леглото си и веднага заспа.
Декър обаче се облече отново и излезе на разходка по брега на река Анакостия.
На другия край на града, предположи той, Уил Роби вървеше към Мемориъл Бридж и река Потомак, за да се отдаде на размисли.
Декър седна на една пейка и зарея поглед над тъмните води и светлините на другия бряг.
А сега какво?
Той извади телефона си и набра сестра си.
Рене отговори на второто позвъняване.
– Мили боже, Еймъс! Стан ми се обади и ми разказа всичко! Цяло чудо е, че сте живи!
– Да, предполагам…
– Май често ти се случват подобни неща?
– По-често, отколкото на другите хора. Виж, нали ме покани да погостувам на теб и на децата…
– Ще си имаш стая, ще се погрижим да си починеш добре. Няма да те задушим с любов и загриженост – добави весело тя, но когато зададе последния си въпрос, гласът ѝ сякаш изгуби предишната фриволност: – Ще… ще дойдеш ли?
Декър не отговори веднага.
– Не съм сигурен, Рене. Ще ти звънна.
– Добре – отвърна тя, без да крие разочарованието си, и това причини на Декър такава болка, каквато никога не бе изпитвал на игрището.
– Имам много работа.
– Знам. Еймъс, независимо дали ще дойдеш…
– Да?
– Винаги ще те обичам.
– Не мисля, че съм го заслужил, Рене.
– Аз пък мисля точно обратното. Това означава много, когато е изречено от по-голямата ти сестра.
Тя затвори, а Декър стана и продължи разходката си. Може би търсеше своя Мемориъл Бридж. А може би търсеше нещо… съвсем друго. И изпитваше ужас, че никога няма да го открие, защото за хора като него то може би не съществуваше.
Декър извади снимката на Каси и Моли и я разгледа на лунната светлина. Времето не лекуваше всички рани. То почти не им въздействаше. Все едно да лекуваш злокачествен тумор с йод.
Не ми липсвате по-малко. Напротив, липсвате ми все повече.
Декър прибра снимката и продължи, но след десетина крачки отново спря.
В съзнанието му се появиха образите на съпругата му и дъщеря му.
Той замръзна напълно неподвижен за няколко секунди. Двете сякаш му говореха, сякаш му казваха нещо, което вече знаеше, но отказваше да приеме.